Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— По свой собствен начин вие сте толкова опасен, колкото и останалите. Един-единствен човек… с толкова много… операции извън всякакъв контрол. Няма проверки, няма баланси. Толкова лесно би било доброто да се изроди в лошо, в едно лошо добро. Малкълм ми каза, че вашият мандат… не се ръководи от календара.

— Така е. Избран съм пожизнено. Единствено, ако аз реша, мога да го прекъсна.

— И да определите своя наследник?

— Е, аз имам влияние, но разбира се, последната дума е на Съвета.

— Тогава, мисля, че вие сте по-опасен.

— Не го отричам.

Пътуването до Монтего се оказа много по-лесно, отколкото криволичещия поход от Марта Брей до тук. По-голямата част от времето пътуваха с различни превозни средства.

Малкълм, сега робата му бе заменена с костюм от веригата «Савил», поведе Алекзандър край езерото на югоизток. По пътя ги пресрещна мъж, който ги отведе до подножието на планинска канара, скрита в джунглата. Стоманен асансьор, чиито дебели вериги не се забелязваха отдалеч сред планинските скали, ги издигна до върха на огромна пропаст. Там друг мъж ги настани в нещо като малък трамвай. Трамваят ги понесе по железен път под линията на хоризонта на гората. В края на тази отсечка трети мъж ги пое и ги преведе през поредица от дълбоки пещери, които Малкълм нарече «Куик степ грото». Той каза на Алекс, че «Куик степ» 49 49 Бук. прев. — бърза стъпка. — Б.пр. били наречени така заради пиратите през седемнадесети век, които акостирали в залива Блуфийлд 50 50 Букв. прев. — синьо поле. — Б.пр. и бързали да заравят съкровищата си на дъното на дълбоките басейни вътре в пещерите. Другата легенда, онази, която се смятала за по-достоверна, била, че ако пътникът не гледа в краката си, лесно може да се подхлъзне и да пропадне в някоя цепнатина. В такъв случай не се разминавало без наранявания, а понякога настъпвала и смърт. И Маколиф следваше плътно водача им, а фенерчето му внимателно шареше из изпълнената със скали тъмнина пред него.

Когато излязоха от пещерите, те за кратко се потопиха в джунглата, докато достигнаха първия истински път. Водачът им включи миниатюрен радиопредавател и десет минути по-късно един «пустинен джип» изскочи от непрогледните черни кухини на запад. Водачът им каза «довиждане» и се раздели с тях.

Невзрачното, грубо на пръв поглед, превозно средство ги понесе през непрекъснато пресичащи се черни пътища. Шофьорът се стремеше двигателят да не вдига излишен шум, държеше курс покрай спускащите се надолу хълмове и изгасяше фаровете колчем наближаха някоя населена област. Пътуването продължи половин час. Пресякоха маронското село Акомпонг, завиха, пропътуваха на юг няколко мили до един равен отсек степно пространство.

В тъмнината, в самия край на полето, се виждаше малък самолет, който току-що беше изкаран иззад камуфлажното си прикритие от папрат и акация. Беше двуместен команч. Те се качиха в него и Малкълм зае мястото на пилота.

— Това е най-рискованата част от цялото пътуване — каза той, докато рулираха по отсечката за излитане. — Трябва да летим ниско над земята, за да избегнем засичането ни от радарите. За съжаление, това е практиката и на наркотрафикантите. Всъщност трябва да се притесняваме повече от това да не се сблъскаме във въздуха с тях, отколкото от властите.

Без произшествия, само сигнализирайки няколко пъти във въздуха на гангстерски самолети, те се приземиха в земите на отдалечена ферма, на югозапад от Юнити Хол. От там оставаше само петнадесет минутно пътуване с кола до залива Монтего.

— Би предизвикало съмнения, ако останем да пренощуваме в негърските квартали на града: ти — с цвета на кожата си, аз — с речта и дрехите си. А утре трябва да се движим из центъра — в района на белите.

Те избраха крайбрежния хотел «Корнуъл» и се регистрираха през десет минути. Резервираха две съседни, но несвързани помежду си стаи.

Беше два часа след полунощ и Маколиф се строполи в леглото изтощен. Не беше спал почти четиридесет и осем часа. И въпреки това сънят не идваше.

В главата му се въртяха толкова много неща. Брилянтният, самотен, смахнат Фъргюсън и неговото внезапно заминаване за фондацията «Крафт». Още една измяна. Без никакво обяснение. Алекс се надяваше, че Крафт е решението на Джимбото. Защото на него никога вече нямаше да му се има доверие. Мислеше си и за сладникаво чаровните Йенсенови… затънали до уши в манипулациите на «Дънстоун Лимитид». За «харизматичния водач» Чарлз Уайтхол, чакащ момента да яхне «коня на негърския Помпей» през парка «Виктория». Уайтхол не беше еш на Халидон. Племето на Акуаба не би го толерирало. Уроците на Акуаба не включваха и насилието на Лорънс, едрото момче-мъж, наследника на Барък Мур. «Революцията» на Лорънс никога нямаше да дойде, поне не по начина, по който той си я представяше.