Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Телефонът иззвъня. Маколиф първи се озова до него.

— Да?

— Не ме прекъсвай; няма време — достигнаха до него превъзбудените думи на Малкълм. — Прави каквото ти казвам. Разкрит съм. MI5… местен. Един, когото познавам от Лондон. Ние бяхме наясно, че те ще се разгърнат във всички посоки, но не мислехме, че толкова бързо ще се доберат до Монтего.

— Не бягай — прекъсна го Алекс, гледайки към Холкрофт, — MI5 ще си сътрудничат с вас. Те нямат избор.

— Ти, проклет глупако. Казах: слушай!… Има двама мъже в коридора. Излез и им кажи, че съм се обаждал. Кажи им думата «ашанти». Разбра ли това, човече? «Ашанти».

Алекс никога преди не беше чувал Малкълм, английският възпитаник, да използва типично негърското обръщение «човече». Малкълм беше обхванат от паника.

— Разбрах.

— Кажи им, че съм казал да се спасяват! Сега! Хотелът ще се окаже под наблюдение. Вие всички трябва да се изнесете бързо.

— По дяволите! — прекъсна го пак Алекс. — Сега ти ме изслушай. Холкрофт е тук при мен и…

— Маколиф. — Тембърът на гласа на Малкълм беше нисък сега, режещ и приканващ към внимание. — Британското разузнаване, «Карибски операции» има общо петнадесет западноиндийски специалисти. Това е по ведомост. От тези петнадесет, седем са купени от «Дънстоун Лимитид».

След това млъкна, подтекстът беше ясен.

— Къде си?

— В една улична телефонна кабина пред «Мак-Набс». Това е оживена улица. Ще направя всичко възможно да изчезна в тарапаната.

— Бъди внимателен на оживените улици. Вече чух новините.

— Добре ги чуй, приятелю. Заради тях е цялата тази тупурдия.

— Ти каза, че са те проследили. Някъде около теб ли са в момента?

— Трудно е да се каже. Сега си имаме работа с «Дънстоун». Дори ние не знаем всички, на които плащат… Но те няма да искат да ме убият, нито пък аз искам да ме заловят жив… Успех, Маколиф… Нашето дело е право.

При тези думи Малкълм затвори телефона. Алекзандър моментално си представи тъмното поле през нощта в околностите на Лондон, близо до бреговете на Темза. И гледката на двамата мъртви западноиндийци в правителствения автомобил.

«Нито пък аз искам да бъда заловен жив…» Цианид.

«Нашето дело е право…»

Немислимо. И все пак твърде реално.

Маколиф нежно постави слушалката на вилката. Докато го правеше, през главата му премина мисълта, че този негов жест заместваше едно погребение. Но сега не беше време за погребения.

— Кой беше? — попита Холкрофт.

— Една фанатична чернилка, която по мое мнение — въпреки че осъзнавам, че то не ви засяга — струва колкото десет такива като вас. Виждате ли, той не лъже.

— Достатъчно се наслушах на хапливите ви голи фрази, Маколиф! — англичанинът чак изплюваше думите си от възмущение. — Нито вашият фанатик ви плаща един милион долара, нито пък, както подозирам, би рискувал интересите си заради вашето добруване, нещо, което постоянно правим ние. Още повече…

— Току-що го направи — прекъсна го Алекс, прекосявайки стаята. — И ако аз съм мишена, то вие също сте такава.

Маколиф стигна до вратата, отвори я бързо и изтича в коридора по посока на асансьорите. После спря.

Там нямаше никой.

Това беше втурване в заслепяващата светлина на деня, ужасяваща и объркваща очите с безкрайните си отражения в стъкло, хром и всички други ярко оцветени метали по улиците на Монтего. И изобилие от хора. Блъскащи се, подскачащи, черни и бели; слаби мъже и дебели жени — първите със своите проклети камери, вторите — накичени с онези глупави очила с изкуствени диаманти. Защо забелязваше той тези неща? Защо те изобщо го дразнеха? Срещаха се и дебели мъже. Лицата им винаги бяха ядосани — безмълвна, стоическа реакция към празноглавите, слаби жени, вървящи до тях.

И враждебните черни очи, взиращи се от всяка следваща, прииждаща черна вълна. Слаби черни лица — а те винаги бяха слаби — върху кокалести черни тела — ъгловати, съсипани, мудни.

Такива бяха размазаните, повтарящи се образи, запечатани в препускащите страници на неговия мозък. Всеки и всичко биваше моментално категоризирано във френетичното му, безвременно търсене на врага.

Врагът със сигурност трябваше да бъде някъде там. Поне е бил там само… преди минути.

Маколиф се беше втурнал обратно в стаята. Нямаше време за обяснения с побеснелия Холкрофт; от него се изискваше само да накара гневния англичанин да се подчини. И Алекс го направи — попита го има ли пистолет, докато изваждаше своя собствен, връчен му от Малкълм предишната нощ. Виждайки оръжието в ръцете на Маколиф, агентът веднага се ориентира в обстановката. Той измъкна изпод сакото си един малък, невзрачен, автоматичен «Райси» и го освободи от кобура на колана си. Алекзандър вече беше сграбчил лекото си лятно пардесю, също дадено му от Малкълм предишната нощ, и премятайки го през ръката си, прикри револвера. Заедно, двамата мъже се изнизаха от стаята и се затичаха по коридора към стълбището отвъд асансьорните клетки. На бетонната площадка те се натъкнаха на първия от халидонитите.