Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Просто ей така? — попита загрижено Маколиф. — Представи си, че той извади патлака?

— Аз ще съм до теб. Той няма да има време.

И наистина на корсиканеца не му беше оставено време да реагира.

Както беше предсказал Холкрофт, мъжът под табелата говори известно време по радиопредавателя си. Агентът и Алекс стояха под ниско спуснатата тента, скрити зад движещите се тълпи. В секундата, в която ръката на корсиканеца започна да се спуска надолу, Холкрофт ръгна Маколиф в ребрата. Двамата мъже се спуснаха през потока от хора към професионалния убиец.

Алекзандър го достигна пръв; мъжът се усети. Дясната му ръка се насочи към колана му, лявата — автоматично вдигна радиопредавателя. Маколиф сграбчи китката на корсиканеца и заби рамо в гърдите му, отхвърляйки го към стълба на табелата. Той погледна надолу. Холкрофт държеше в ръката си голям сгъваем нож. Агентът порна корема на корсиканеца от пелвиса до ребрата, като преряза колана му и плата на кафявия габардинен костюм.

— Грабвай радиото! — изкомандва агентът. — Тичай на юг, по източната страна на улицата. Ще те настигна на другия ъгъл. Действай!

Алекс беше толкова шокиран, че се подчини машинално. Той издърпа радиото от ръката на мъртвия и се гмурна в тълпите, пресичащи улицата. Чак когато беше на половината път, той осъзна какво правеше Холкрофт: той изправяше корсиканеца, подпирайки го на стълба. Даваше му време да се отдалечи достатъчно!

В този момент чу първите писъци. После нарастващото кресчендо на викове, писъци и оглушителен рев на ужасени хора. И сред целия този зверилник се разнесе пронизително изсвирване, след това още такива изсвирвания, след това тропотът на бягащи хора из обхванатата от паника улица.

Маколиф тичаше… На юг ли тичаше? Беше ли на източната страна?… Не можеше да разбере. Усещаше единствено паниката. И кръвта.

Кръвта! Проклетата кръв го беше обляла целия! Хората трябваше да са я видели!

Той мина покрай един ресторант с маси на улицата, едно кафене на тротоара. Онези, които обядваха, бяха наскачали от местата си, гледайки на север, към обхванатите от паника тълпи, по посока на писъците и свирките, а сега вече… и на сирените. Имаше една свободна маса край сандъчетата с цветя. Тя беше застлана с традиционната покривка на червени квадратчета, а в средата й се мъдреха захарница и солници за сол и пипер. Той се присегна през цветята и издърпа покривката: стъклениците паднаха на циментовата площадка и едната или всичките станаха на сол; не знаеше, не можеше да каже какво или колко точно се счупи. Единствената му мисъл беше да прикрие проклетата кръв, напоила ризата и панталоните му.

Ъгълът беше на тридесет крачки. Какво, по дяволите, трябваше да направи? А ако Холкрофт не е успял да се измъкне? Трябваше ли да стои там, наметнат с ужасната покривка, с вид на идиот, докато хаосът все още продължаваше из улиците.

— Хайде! — достигнаха до него думите.

Маколиф се обърна и благодарността му беше неописуема. Холкрофт стоеше точно зад него и Алекс не можа да се сдържи да не погледне ръцете му. Те бяха целите червени, лъскави; разплискваната кръв на корсиканеца беше оставила своя знак.

Пряката беше по-широка, надписът гласеше «Куинс Драйв». Тя криволичеше нагоре, на запад, и Алекс реши, че познава този район. На отсрещния ъгъл, по диагонала, в този момент спря една кола; шофьорът подаде глава през прозореца, заглеждайки се на север по посока на тичащите хора и виковете на ужас.

Алекс трябваше да повиши тон, за да надвика шума.

— Ето там! — каза той на Холкрофт. — Онази кола!

Англичанинът кимна.

Те се втурнаха през улицата. Маколиф беше успял да измъкне портфейла си в движение, вадеше някакви банкноти. Той се приближи до шофьора — чернокож ямаец на средна възраст — и заговори бързо.

— Имаме нужда от кола. Ще ви платя колкото поискате!

Но ямаецът се вторачи в Алекзандър: очите му издаваха обзелия го внезапен страх. И тогава Маколиф видя: беше свил покривката под мишницата си — как ли се беше озовала там? — откривайки огромното тъмночервено петно кръв.

Шофьорът се протегна към лоста на скоростите. Алекс пъхна дясната си ръка през прозореца и сграбчи мъжа за рамото, като теглеше ръката му далеч от таблото. Той хвърли портфейла си на Холкрофт, отвори вратата и издърпа мъжа от седалката. Ямаецът започна да надава викове за помощ. Маколиф взе банкнотите и ги пусна на бордюра, докато изблъскваше с юмруци чернокожия на тротоара.