Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

«Винаги си оставяй нещо, за да го изтъргуваш… при крайно екстрена ситуация». Думите на Р. С. Холкрофт.

Документите. «Застраховката» на Маколиф.

Халидонитът с безкрайно внимание изследва всеки аспект на изводите на Пиърсол така, както те бяха предадени от Чарлз Уайтхол. Чернокожият учен проследи историята на сектата Акуаба, но той не би могъл да разкрие «нагаро»-то: значението на Халидон. «Водачът» нито изрази съгласието си, нито несъгласието си; той беше просто интервюиращ. А така също крайно чувствителен и предпазлив човек.

Веднъж убедил се, че Чарлз Уайтхол няма да му каже нищо повече, той му нареди да остане в палатката заедно с Лорънс. Не трябвало да я напускат, щели да бъдат застреляни, ако го направят. Приятелят му «водач» щял да остане на пост.

Халидонитът веднага разпозна безкомпромисността в позицията на Маколиф. Алекс нямаше да му каже нищо. Като разбра това, той нареди на Алекс под дулото на пистолета да излезе от лагера. Докато вървяха по пътеката нагоре към саваните, Маколиф започна да проумява всеобхватността на Халидон — поне онази малка част, на която беше изложен. На два пъти по протежението на алеята, заобиколена от гъст листак, мъжът с оръжието му заповядва да спре. На това място следваше къса серия от гърлени, наподобяващи крясъка на папагал, повиквания, на които се отговаряше по същия начин. Алекс чу меко изговорените думи на човека с пистолета.

— Бивакът е обграден, господин Маколиф. Сигурен съм, че Уайтхол и Тъкър, както и вашите куриери, са разбрали вече това. Птиците, които имитираме, не пеят през нощта.

— Къде отиваме?

— Да се срещнете с някого. С моя водач, на практика. Продължете, моля.

Те се изкачваха още двадесет минути; дългият, обрасъл в джунгла хълм изведнъж се превърна в степно пространство, в едно поле, което изглеждаше извадено от някакъв друг терен и натрапено в чужда земя, обградено от влажни гори и стръмни планини.

Луната не беше засенчена от облаци; полето беше окъпано в мръсно жълто. И в центъра на дивата трева стояха двама мъже. Когато наближиха, Маколиф видя, че един от мъжете беше на около десет стъпки зад първия, обърнат с гръб към тях. Първият мъж ги пресрещна.

Халидонитът, който ги пресрещна, на пръв поглед беше облечен в някакви дрипави, раздърпани дрехи, но с широка куртка в защитен цвят и ботуши. Натрапваше се общият ефект на странност, неспретнатост и псевдовоенщина. Около кръста му имаше колан за пистолет с кобур. Мъжът, който беше на десет крачки разстояние и гледаше в противоположната посока, беше облечен в дълга роба, привързана в кръста с единично, дебело въже. Напомняше свещеник или жрец. Стоеше неподвижен.

— Седнете на земята, д-р Маколиф — инструктира го странно дрипавият, полувоенен мъж с отсечени фрази, които издаваха навика му да командва.

Алекс се подчини. Използването на титлата «доктор» му подсказа, че положението е неясно по-скоро за него самия.

Подчиненият, който го бе съпровождал от лагера до тук, се приближи към приличащата на свещеник фигура. Двамата мъже подхванаха тих разговор, отдалечавайки се бавно навътре в саваната, докато си говореха. Двете фигури се изтеглиха на повече от сто ярда в еднообразното жълто поле. Спряха.

— Обърнете се, д-р Маколиф. — Заповедта беше рязка; чернокожият, надвесил се над него, държеше ръката си на кобура. Алекс се завъртя около оста си, както беше седнал и погледът му срещна спускащата се надолу гора, откъдето той и водачът му се бяха появили.

Чакането беше дълго и напрегнато. И Алекс разбра, че най-силното му оръжие — вероятно единствената му жизнеспособна сила — е спокойната решителност.

Беше решителен, но не беше спокоен.

Изпитваше страх по същия начин, както и преди — в хълмовете на Корея; сам, независимо от броя на войниците, в очакване на собствената си гибел.

Джобове страх.

— Това е една необикновена история, нали, д-р Маколиф?

Този глас. Боже Господи! Беше го чувал и преди.

Сложи ръце на земята и започна бясно да върти главата и тялото си.

Слепоочието му се удари в твърдата стомана на пистолет; агонизираща болка разкъса лицето и гърдите му. Последва серия от ярки присвяткания пред очите му, докато болката достигна своето кресчендо.

Тя затихна до тъпа болежка и той можа да почувства стичащата се струйка кръв по врата му.

— Ще останете в това положение, докато разговаряме — каза познатият глас.

Къде го беше чувал преди?

— Аз ви познавам.

— Вие не ме познавате, д-р Маколиф.