Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Мисля, че «Дънстоун». В момента те са по-уязвими. Уорфийлд допусна грешка; той мисли, че аз наистина съм гладен. Мисли, че ме е купил, защото ме е направил част от тях. Ако те се провалят, завличат ме и мене… бих казал, че това е «Дънстоун».

— Добре — отвърна Сам, с тон на тихо говорещ адвокат. — За враг номер едно определихме «Дънстоун». Можеш да се измъкнеш с най-долнопробен шантаж: трети човек, на когото е известно всичко, документи, скътани на сигурно при адвокати. Така ли е?

— Така е.

— Тогава остава враг номер две: момчетата от разузнаването на Нейно Величество. Хайде да се спрем и на тях. С какво те държат те?

— С това, че ми осигуряват защита. Или поне се предполага, че ми я осигуряват.

— Очевидно не много успешно, така ли е, синко?

— Не много успешно — съгласи се Алекс. — Но всичко не е приключило още.

— Ще стигнем и до това, не бързай… с какво ги държиш ти?

Маколиф млъкна, замисляйки се.

— С познанията за методите им на действие и… свръзките им, предполагам. Давайки гласност на тайните им операции.

— Да се върнем малко назад. Какво ти предлага «Дънстоун»?

— Пари. Страшно много пари. Те имат нужда от това проучване.

— Готов ли си да ги загубиш?

— По дяволите, да! Но може да не се наложи…

— Това е без значение в момента. Предполагам, че това е част от «гаранциите и обещанията».

— Правилно.

— Но това не е фактор. Ти не си откраднал, щом си взел от крадеца. Могат ли по някакъв начин да те идентифицират като един от тях?

— Не, за Бога. Могат да си мислят, че могат, но дълбоко грешат.

— Значи, ето ги твоите отговори. Твоите определения. Елиминирай техните капани и предложения — парите и защитата. Откажи се от едното — парите, направи другото излишно — защитата. Действай от позиция на силата, със своите собствени козове. Ти си този, който ще прави предложенията. Според желанията си.

— Прескачаш, Сам — каза бавно Маколиф. — Или забравяш. Ние още не сме приключили; можем да имаме нужда от защита. Ако я приемем, не можем после да я откажем. Ще станем за смях. Нещо като синдрома «Уотъргейт». Червеи, които взаимно се изяждат.

Сам Тъкър остави пуретата си в пепелника на масата и се пресегна към бутилката скоч. Готвеше се отново да заговори, но беше прекъснат от появата на Чарлз Уайтхол, който излезе от джунглата и тръгна по пътеката през просеката. Уайтхол се огледа, след това се отправи бързо към Лорънс, който все още наглеждаше въглените в ограденото огнище; оранжевите отблясъци придаваха бронзовочерни оттенъци на кожата му. Двамата мъже си казаха нещо. После Лорънс се изправи, кимна веднъж и закрачи към пътеката, водеща в джунглата. Уайтхол го проследи с поглед донякъде, след това се обърна и погледна към Маколиф, Сам и Алисън. Припряно тръгна през просеката към тях.

— Ето ти я защитата, Алекзандър — каза тихо Сам, докато Уайтхол се приближаваше към тях. — Тези двамата. Те може да се презират един друг, но имат нещо общо — омразата — и тя може да работи за теб. За всички нас, дано пуста да остане… Благословени да са техните прекрасни черни кожи.

— Куриерът се завърна. — Чарлз Уайтхол регулираше светлината на петромаксовата лампа в палатката си. Маколиф беше застанал от вътрешната страна на брезентовото преддверие — Уайтхол беше настоял Алекс да дойде с него; не искаше да говори пред Алисън и Сам Тъкър.

— Можеше да кажеш на другите.

— Тогава това щеше да е… решение, взето от много хора. Лично аз не го одобрявам в момента.

— Защо не?

— Трябва да сме изключително внимателни. Колкото по-малко се знае от мнозинството, толкова по-добре.

Маколиф извади пакет цигари и отиде до единствения стол, намиращ се в центъра на палатката. Облегалката и дъното на стола бяха направени от преплетени найлонови ивици. Алекс седна, знаеше, че Чарли Господина, няма да го направи; чернокожият беше превъзбуден и изглеждаше направо комичен в опитите си да остане спокоен.

— Това е смешно. Алисън използва същите думи, макар и за съвсем различно нещо, само преди няколко минути… Какво е известието от Марон Таун 43 43 Градът на мароните. — Б.пр. ?

— Потвърдиха! Полковникът ще се срещне с нас. Онова, което е по-важно — много по-важно — е, че неговият отговор съдържа единици от по четири.

Уайтхол се приближи до стола. Очите му бяха изпълнени с онова месианско нервно нетърпение, което Алекс беше наблюдавал в Дракс Хол.

— Той направи контрапредложение за срещата ни. Ако не получи други вести, ще я счита за уредена… Поиска осемдневна отсрочка. И вместо нашите четири часа след залез-слънце, той помоли за същите четири часа, но считано от два часа след полунощ. Два в полунощ! Фигуративно това е надясно от залязващото слънце! Не разбираш ли? Той е разбрал съобщението, Маколиф. Той го разбра! Първата стъпка на Пиърсол се потвърди!