Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Ни най-малко. «Чарли» е едно чудесно име. Дори е забавно. А в края на краищата е по-добро, отколкото «Руфъс».

— Добре тогава, защо беше целият този шум?

Уайтхол се усмихна — отново съвсем слабо — и понижи гласа си.

— Допреди десет секунди братът на Маркъс Хедрик стоеше отляво, зад навеса. Опитваше се да ни подслушва. Вече си тръгна.

Алекс рязко завъртя главата си в тази посока. Зад големия брезентов навес, издигнат, за да пази някои от лагерните вещи от горските порои, се виждаше Джъстис Хедрик, който вървеше бавно през просеката към други двама от съпровождащия екип. Джъстис, по-млад от брат си Маркъс, вероятно в края на двайсетте, беше набит и мускулест.

— Сигурен ли си? В смисъл че ни подслушваше?

— Той дялкаше парче дърво от сейба, а има да се върши толкова много работа, че направо е абсурдно да се губи време в създаването на произведения на изкуството точно в този момент. Той ни подслушваше. Докато не погледнах към него.

— Ще запомня това.

— Добре. Направи го. Но не му придавай кой знае какво значение. Водачите са чудесни момчета, когато развеждат туристически групи тук. Бакшишите са много щедри. Подозирам, че братята не са особено очаровани от това, че са с нас. Нашето пътешествие е професионално — по-лошо — то е академично. На тях не им се пада кой знае колко. Ето защо може да проявят известна враждебност.

Маколиф понечи да каже нещо, но се разколеба. Беше объркан.

— Аз… може би пропуснах нещо. Какво общо има това с неговото подслушване?

Уайтхол бавно премига, като че ли обясняваше търпеливо нещо на не особено схватлив ученик. Вероятно от негова гледна точка случаят изглеждаше точно такъв.

— При примитивното съзнание враждебността обикновено е предшествана от откровено, явно любопитство.

— Благодаря ви, доктор Любознайков — каза Алекс, без да крие раздразнението си. — Хайде да приключим с това. Какво стана с племето на хълма?

— Изпратих вестител в Марон Тауър 42 42 Прев. — кулата на мароните. — Б.пр. . Помолих за лична среща с Полковника на мароните. Той ще се вслуша, ще го приеме.

— Не мислех, че е толкова трудно да се уреди една такава среща. Ако трябва да припомня думите на Барък, това просто е въпрос на пари.

— Ние не искаме някаква си туристическа аудиенция, Маколиф. Никакви племенни артефакти или афро-карибски герданчета, купени за по два ямайски долара. Работата ни е по-сериозна от пазаруване на туристи. Искам психически да подготвя Полковника, да го накарам да мисли.

Алекс замълча, вероятно Уайтхол имаше право. Ако онова, което Барък Мур беше казал, отговаряше на истината. Ако Полковника на мароните беше единствената връзка с Халидон, нямаше да е лесно да се стигне до решението да осъществи този контакт; по-добре щеше да е да има някаква предварителна психическа подготовка, отколкото никаква. Но не и такава, че да го накара да се измъкне, да отхвърли решението.

— Как преценяваш резултата от действията си? — запита Маколиф.

— Наех вожда на племето за куриер. Дадох му сто долара, което е все едно да предложиш на някой от нас четвърт милион. Според съобщението ние искаме среща след четири дена, четири часа след като слънцето се скрие зад планините…

— Аравакските символи? — прекъсна го Алекс.

— Точно. Завършвайки с това, че срещата трябва да стане на място, падащо се в дясно от коромантийския полумесец, каквото предполагам, е разположението на дома на Полковника. Полковникът трябва да ни изпрати по куриера вест с точните координати на срещата… Припомни си, че Полковник на маронските племена е наследствена позиция; той е потомък, и както всички принцове в царството, е обучен в традициите. Скоро ще научим дали ни възприема като по-различни от останалите.

— Как?

— Очевидно, ако координатите, които определи, са в същите единици от четири.

— Очевидно… Значи, следващите няколко дни ще чакаме.

— Няма просто да чакаме, Маколиф. Ще бъдем наблюдавани и то твърде отблизо. Трябва много да внимаваме да не изглеждаме като заплаха за тях. Трябва да си гледаме само работата и то твърде професионално.

— Радвам се да чуя това. На мен ми се плаща, за да правя геоложко проучване.

Още с първото навлизане в Кок Пит работата погълна всеки член на експедицията. Каквито и да бяха личните им страхове или външните им задръжки, те бяха професионалисти и огромната лаборатория, каквато беше Кок Пит, изискваше тяхното професионално отношение.