Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Онзи фотоапарат е направо нов… човек не би дал на заем такова нещо — Питър погледна към Маколиф, докато изричаше този non sequitur 40 40 Онова, което не се споменава на глас (лат.). — Б.пр. .

— Предполагам, че зависи от приятеля — отвърна Алекс, съзнавайки, че Питър влага нещо повече от изреченото. — Фъргюсън може да бъде много приятно момче.

— Наистина — добави Рут. — И по някакъв начин толкова безпомощен. Освен когато е зад микроскопа си. Тогава той направо е магьосник.

— И това е всичко, което ме интересува. — Маколиф отправи това свое съждение към Питър. — Но тогава вие всички сте вълшебници: макар и с фотоапарати, и в маскарад ни костюми, а най-вече с ароматни лули. — Алекс се разсмя.

— Е, тук вече ме хвана, приятелю. — Питър извади лулата от устата си и поклати глава. — Ужасен навик.

— Ами, не е така — каза Маколиф. — Аз обичам мириса на лула и тютюн. Наистина ги обичам. Дори аз самият пушех преди време, но ми изгаряше езика, а след това се появяваше едно дяволско щипене.

— Срещу този ефект могат да се вземат известни превантивни мерки, но това е тъпа тема за разговор… Тази джунгла-лаборатория, в която сме сега, е истинското зашеметяващо нещо, онова, за което си струва да си приказваме. Реши ли вече какво ще е разпределението на помощния екип?

— Най-общо — отвърна Алекс. — Мисля, че няма кой знае какво значение как ще го направим. Кого искате?

— Един от братята искам за мене — каза Рут. — Те изглежда знаят къде точно се намират във всеки един момент. Аз бих се загубила само за части от секундата!… Е знам, че е егоистично; моята работа е най-маловажна.

— И все пак ние не искаме да те загубим, нали, Питър? — Маколиф се наведе напред.

— Не, поне докато се държи добре.

— Избирай — каза Алекс. — Маркъс или Джъстис?

— Какви сладки смахнати имена! — извика Рут. — Избирам Джъстис. — Тя погледна съпруга си. — Винаги справедливост 41 41 Игра на думи — justice — справедливост. — Б.пр. .

— Така е, разбира се, скъпа.

— Добре — съгласи се Маколиф. — Тогава Маркъс ще бъде с мен. Един от двамата трябва да остане с мен. Алисън поиска Лорънс, разбира се, ако ти нямаш нищо против, Питър.

— Никакви претенции, приятелю. Съжалявам за другаря му… как му беше името? Флойд? Да, Флойд. Съжалявам, че така да се каже, изпадна зад борда. Откри ли до сега какво се е случило с него?

— Не — отвърна Алекс. — Той просто изчезна. Ненадежден тип. А в известен смисъл и крадец, според Лорънс.

— Жалко… Изглеждаше твърде интелигентен.

— Това е снизходителност, скъпи. Много по-лошо от безочието. — Рут Йенсен вдигна малко камъче и го метна в тясното разклонение на реката.

— Избери ми тогава ти някой здравеняк, който да обещае, че ще ме връща в лагера за манджата и спането.

— Чудесно. Ще се погрижа. Ще работим на четиричасови промеждутъци, като държим непрекъсната връзка по радиото. Не искам никой да се отдалечава от лагера на повече от една звукова миля през първите няколко дена.

— На повече! — Рут погледна Маколиф, гласът й беше скочил с една октава нагоре. — Скъпи Алекс, ако аз дръзна да се отделя на повече от двадесет стъпки, препъвайки се из този растителен лабиринт, заплюй ме!

— Дрън-дрън! — прекъсна я съпругът й. — Когато започнеш да си чукаш камъчетата, ти загубваш ориентация за време и място… И като говорим за това, Алекс, стари приятелю, струва ми се, че ще имаме постоянен поток от посетители. За да наблюдават нашето напредване, нещо от този род.

— Защо? — Маколиф вече беше сигурен, че и двамата, мъжът и жената, изпращат някакви абстрактни, може би несъзнателни сигнали. Питър по-малко от Рут. Той беше по-фин, по-сигурен в себе си от нея. Но не напълно сигурен. — Ние ще им изпращаме теренните си рапорти на около всеки десет дена. И ще броим по този начин дните. Мисля, че е напълно достатъчно.

— Е, ние не сме на Кънда в…, въпреки че прилича доста на него. Струва ми се, че ония, дето дават парите, ще искат да проверят, за какво точно ги дават.

Питър Йенсен току-що беше направил грешка и Маколиф изведнъж се разтревожи. — Какви хора?

Рут Йенсен беше взела друго камъче, готвейки се да го хвърли във възсолената река. Ръката й застина във въздуха, тя замръзна за секунда преди да го метне.

Моментът не беше пропуснат от никого. Питър се опита да го заглади.

— О, някои от ония титани от Кралското дружество или може би тези педерасти от Министерството. Знам ги аз момчетата от КД, а пък и ямайците са едни душички. Просто си мислех… Е, може би малко попрекалих.