Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Сгъваеми масички, сложно опаковани микроскопи, геоскопи, дрелки с платинени накрайници, седиментни призми и хранилищни съдове се пренасяха наравно и от учени, и от носачи из едва проходимите джунгли и саваните. Веднага се изостави практиката на четиричасовите теренни сеанси: никой не искаше да прекъсва експериментите или анализите си, за да ходи някъде си да яде или за да поддържа рутинните комуникационни връзки. Дисциплината на предохранителните мерки бързо беше отхвърлена като утежняващи ситуацията глупости. Около цял работен ден трябваше, за да може новината, каквато и да бе тя, да отшуми по непрекъснато жужащите и вечно дразнещи уоки-токита. Маколиф намери за необходимо остро да напомни на Питър Йенсен и Джеймс Фъргюсън, че да се остави радиото на приемаща вълна е задължително, независимо от това, че непрекъснато текат разговори между отделните групи.

Още първите вечери доказаха предвидливостта на покупките, направени от Чарлз Уайтхол в «Харолдз Сафари Шоп». Цялата дружина сядаше в брезентовите столове около огньовете, все едно че ловци отпочиваха след целодневно преследване на дивеч. Но вместо разговори за диви котки, рога, спори и птици, наоколо се разнасяха други думи, произнасяни не с по-малко вълнение. Цинк, манган и боксит; охра, гипс и фосфат… кредски, еоцен, шисти и инертни скали; тамаринд, сандалово дърво; гуано и женски език… безводен и киселинен, и парипатичен; оттичане на водите, джобове земен газ и пластове пореста лава — шуплест варовик.

Респектиращият с грандиозността си извод се споделяше от всички: Кок Пит беше изключително благодатна земя с големи запаси от богати почви, налични води и невероятни залежи на земен газ и руди.

Това беше прието като факт още преди да дойде утрото на третия ден. Маколиф слушаше, докато Питър Йенсен обобщи всичко със стряскаща яснота.

— Просто е необяснимо, защо досега никой не е дошъл и не го е разработил. Бих дръзнал да кажа, че Бразилия е едно нищо в сравнение с това. Три четвърти от жизненоважните ресурси са заровени ей тук, чакащи да бъдат използвани.

Позоваването на града, изсечен направо от бразилската джунгла, накара Алекс да преглътне и да се втренчи в ентусиазирания страстен почитател на лулите и експерт по минералите, който беше някъде на средна възраст.

«Ще построим град…» — това бяха думи на Джулиан Уорфийлд.

Невероятно. И жизнеспособно.

На човек не му трябваше развинтено въображение, за да разбере «Дънстоун Лимитид» сега. Проектът беше добре замислен, изискващ единствено завъртане на огромни капитали — пари, с които «Дънстоун» разполагаше. И веднъж пуснати в обръщение целият остров щеше да бъде въвлечен в невероятното им нарастване… Армии от работници, племена, един цялостен ресурс.

Оставаше правителството. Кингстън не би могъл, не би го отхвърлил. Веднъж задвижен — цялостният ресурс — щеше да произведе невиждани блага и те нямаше да могат да бъдат отхвърлени. Дори само огромният поток на парите в обръщение би съблазнил парламента.

Парчета от огромна торта.

Икономически и психологически Кингстън щеше да стане зависим от «Дънстоун Лимитид».

Толкова сложно и в същото време толкова безумно, толкова наистина простичко.

След като веднъж имат в ръцете си управляващите в Кингстън, то законите на тази страна щяха да се диктуват от техните трезори. Те щяха да ги коват, така като им отърваше. «Дънстоун» щеше да притежава цяла една нация… Това бяха думите на Р. С. Холкрофт.

Наближаваше полунощ; куриерите обезопасяваха лагерните огньове под критичния поглед на двамата водачи: Маркъс и Джъстис Хедрик. Черният бунтар, Лорънс, играеше ролята си на един от помощния персонал, изпълнителен и любезен, но винаги с поглед вперен в гората и неотстъпно до Алисън Бут.

Йенсенови и Фъргюсън се бяха оттеглили в палатките си. Маколиф, Сам Тъкър и Алисън седяха около малка лагерна масичка; отблясъците от угасващите огньове играеха по лицата им, докато те водеха тихия си разговор.

— Йенсен е прав, Алекс — каза Тъкър, палейки пурета. — Онези, които стоят зад това знаят точно какво правят. Аз не съм експерт по минните залежи, но само едно копване, дори само намек за голяма жила и ти не би могъл да спреш спекулативните пари.

— Те си имат име и то е «Дънстоун».

— Какво, какво?

— Онези, които дърпат конците… компанията се нарича «Дънстоун»; името на човека е Уорфийлд. Джулиан Уорфийлд. Алисън знае.

Сам задържа пуретата между пръстите си и погледна Маколиф.