Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Те те наеха. — Тъкър направи забележката си бавно, дори малко грубо.

— Той ме нае — отвърна Алекс. — Уорфийлд.

— Тогава отпуснатата сума от Кралското дружество… и Министерството, и Института, са само камуфлаж.

— Така е.

— И ти си го знаел от самото начало.

— Също и Британското разузнаване. Аз не действах само като информатор, Сам. Те ме обучиха… колкото можаха за две седмици.

— Има ли някаква по-специална причина, поради която си държал в тайна това, Алекзандър? — Гласът на Тъкър, особено когато се препъна в името на Маколиф, звучеше несигурно. — Мисля, че трябваше да ми кажеш. Особено след оная среща на хълмовете. Отдавна се знаем, момче… Не, не мисля, че постъпи добре.

— Той е абсолютно прав в постъпката си, Сам — каза Алисън със смесица от настойчивост и топлота. — За твое добро е. Казвам ти го от собствен опит. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за тебе. Повярвай ми.

— Защо трябва да ти вярвам?

— Защото съм била там. Бях там, а сега съм и тук.

— Тя е тайният коз на разузнаването срещу Шательоро. Ето това не можех да ти кажа. Работила е за Интерпол. Информационна банка попада на името й; било е направено така, че да изглежда напълно логично. Тя искала да се измъкне от Англия.

— Трябваше да се измъквам, скъпи мой… Разбираш ли, Сам? Компютърът е бил на Интерпол; всички разузнавателни служби са първи братовчеди и не позволявай никой да те убеждава, че това не е така. MI5 направиха пълна справка и ето ме тук сега. Скъпа примамка, ново усложнение… Не изгаряй от нетърпение да научиш много. Алекс е прав.

Проточилото се мълчание беше изкуствено. Тъкър дърпаше от пуретата си, незададените въпроси тежаха повече със своята неизреченост. Алисън отхвърли назад кичурите от косата си, разпусната за вечерта, които бяха паднали на челото й. Маколиф си наля малко скоч. Най-накрая Тъкър проговори.

— Цяло щастие е, че имам доверие в теб, Алекзандър.

— Знам. Разчитам на това.

— Но защо — продължи тихичко Сам, — защо по дяволите си го направил? Ти не си толкова гладен. Защо ти е трябвало да работиш за тях?

— За кого? Или по-точно — за коя от двете страни? «Дънстоун» или Британското разузнаване?

Тъкър замълча, втренчи се в Алекс, преди да отговори:

— Боже Господи, не знам. Предполагам и за двете, момче.

— Приех първото, преди второто да се беше появило. Беше добра сделка, най-добрата, която някога са ми предлагали. Преди още да се осъзная вече бях впримчен. Бях убеден… и от двете страни, че не мога да се измъкна. По едно време нещата се свеждаха до това просто да остана жив… След това дойдоха гаранциите и обещанията… и още гаранции, и още обещания. — Маколиф зарея поглед из просеката; беше странно. Лорънс се беше навел над въглените в огъня, гледаше към тях. — Преди още да разбереш, ти вече си някакво блокче от пъзела, захвърлено през пространството, непасващо на стените… тази игра изобщо не е добра, за ничий разсъдък.

— Ход и контра ход, Сам — прекъсна го Алисън. — Те са експерти в това.

— Кои? Кой? — Тъкър се наведе напред в стола си, като съсредоточи върху Алисън старите си очи.

— И двете страни — отговори твърдо момичето. — Аз видях какво направи Шательоро със съпруга ми. Знам какво направи с мен Интерпол.

Отново се възцари тишина, но по-малко тягостна от преди. Още веднъж Сам Тъкър я наруши:

— Ти трябва да определиш враговете си, Алекзандър. Останах с впечатлението, че не си го направил… присъстващите, искрено се надявам, се възприемат като съюзници.

— Доколкото мога съм ги определил. Не съм сигурен, че това определяне ще издържи проверката на времето. Всичко е много сложно. Поне за мен.

— Опрости го тогава, момче. Когато приключиш, с кого първо искаш да си разчистиш сметките?

Маколиф погледна към Алисън.

— Отново с двете. С «Дънстоун» — буквално, с MI5 — символично. Единият — мъртъв, другите — зависими от нещо, което може да се използва по-късно. Като имена в информационна банка, например. Това е напълно постижимо.

— Съгласен съм — каза Тъкър, като припали отново позагасналата си пурета. — Хайде сега да обърнем процеса. Кого можеш да хванеш най-бързо? По най-сигурен начин?

Алекс се засмя тихичко, Алисън се присъедини към смеха му. Момичето проговори:

— Господи, колко еднакво мислите!

— Отговори ми на въпроса, синко.

— Мога да се защитя… да защитя нас… с това, което знам, онова, което съм успял да събера парченце по парченце. И от двете, предполагам.

— Това не е отговор на въпроса ми. Кого най-бързо?