Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Ще му предам това, господин Латъм, но съм сигурен, че той е наясно с положението. Последните две седмици бяха ужасно еднообразни, направо тъпи — обикновено замерване на крайбрежната ивица. Не изпитвахме голяма нужда от специални съоръжения. Или ресурси.

— Той знае нашето отношение към него — каза Латъм бързо, сякаш нямаше търпение в този момент да сложи край на разговора. — Довиждане, господин Тъкър.

— Довиждане, господин Латъм. — Сам задържа пръста си върху вилката на телефона за известно време, после я освободи и зачака централата. Когато операторът се обади, той помоли да го свържат с рецепцията.

— «Бенгал Корт», добър ден.

— На телефона е господин Тъкър, западно крило, стая №6, експедиция на Кралското дружество.

— Да, господин Тъкър?

— Господин Маколиф ме помоли да направя известни приготовления за довечера. Не му останало време тази сутрин, освен това е било малко неудобно, защото госпожа Бут е била с него. — Сам млъкна, за да остави думите му да свършат своето.

Служителят автоматично отговори:

— Да, господин Тъкър. С какво можем да ви бъдем полезни?

— Днес е рожденият ден на госпожа Бут. Мислите ли, че в кухнята могат да приготвят набързо една торта? Нищо специално, разбира се.

— Но моля ви! Ще се радваме да ви помогнем, сър. — Служителят беше ентусиазиран. — Удоволствието е изцяло наше, господин Тъкър.

— Чудесно. Много мило от ваша страна. Просто го запишете на сметката на г-н Маколиф…

— О, това ще бъде безплатно — прекъсна го администраторът, изключително раболепен.

— Много мило, наистина. Предполагам, че ще вечеряме около 8:30. На обичайната маса.

— Ние ще се погрижим за всичко…

— Ще бъде в 8:30 — продължи Сам, — ако г-н Маколиф успее да се прибере навреме… — Тъкър отново замълча, като чакаше да види какъв ще бъде отговорът на администратора.

— О, така ли? Има ли някакъв проблем, г-н Тъкър?

— Ами проклетият му глупак тръгна с колата на юг от Очо Риос, за Фърн Гъли 29 29 Прев. — папратна клисура. — Б.пр. , струва ми се, за да потърси някаква скулптура, изработена от сталактити. Каза ми, че там живеели местни хора, които се занимавали с такъв род дейност.

— Истина е, г-н Тъкър. Има доста занаятчии, работещи със сталактити, там в клисурата. Но, има правителствени забрани…

— О, господи, синко! — прекъсна го Сам, оправдавайки се. — Той само отиде да намери подарък за г-жа Бут. И това е всичко.

Администраторът се изсмя тихо, раболепно.

— Моля ви, не ме бъркайте, г-н Тъкър. Освен това, правителството невинаги се намесва. Имах предвид единствено, че се надявам г-н Маколиф да има успех в търсенето. Когато ми поиска онази карта на пътищата, можеше да ми спомене къде отива. Сигурно бих могъл да му помогна.

— Ами… — провлече Сам конспиративно, — той вероятно се е чувствал неловко, ако разбирате какво имам предвид. Ще ви помоля разговорът да си остане между нас. Иначе той ще ми откъсне главата.

— Разбира се.

— Благодаря ви предварително за тортата довечера. Наистина е много любезно от ваша страна, синко.

— О, моля ви. Няма защо. — «Довижданията» бяха изстреляни, особено от страна на администратора. Сам затвори телефона и излезе отново на терасата. Лорънс спря да наднича през стената и седна на постамента в основата й. Той се облегна, криейки тялото си зад нея.

— Г-жа Бут и Джимбото излезли от вода — каза чернокожият революционер. — Пак в столове.

— Обади се Латъм. Носачите ще бъдат тук днес следобед… А, говорих и с рецепцията. Да видим дали информацията ни ще бъде предадена където трябва.

Тъкър бавно се настани в шезлонга си и се присегна за бинокъла, който беше на масата. Той взе вестника, за да се прикрие с него и насочи бинокъла към вътрешния двор с басейна, който гледаше към централния плаж на «Бенгал Корт». След десет секунди видя фигурата на мъж, облечен със сако и вратовръзка, да излиза от задния вход на мотела. Това беше администраторът от рецепцията. Той заобиколи басейна, мина покрай редицата дървени столове-легла, в които се приличаха на слънце гостите на мотела, като кимаше на всеки, а няколко заговори. Когато стигна до каменните стъпала, водещи към пясъка, той се застоя няколко мига, огледа плажа. След това тръгна надолу по стъпалата през белия, мек пясък. Вървеше надясно, по диагонала, към редицата рибарски лодки. Сам гледаше как администраторът наближава полицая индианец с небрежната бейзболна шапка и продавача на кокоруру. Последният го видя, че идва към тях, хвана дръжките на количката си и я подкара по мокрия пясък близо до водата, за да се отдалечи от мястото. Индианецът полицай остана на същото място, като разпозна администратора.