Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

В далечината, в подножието на хълма, се появи прашна завеса. Един камион се носеше с голяма скорост по стария черен път. Изглежда Маколиф също беше разтревожен.

Чарлз тръгна да се връща през полето към входната алея на къщата. Беше помолил Драксхолския си домакин да отсъства в часовете между дванадесет и три. Не бяха дадени никакви обяснения, нито пък отсрещната страна зададе някакви въпроси. Месията се беше завърнал и това беше достатъчно.

— Заповядай — каза Маколиф, заставайки пред Уайтхол в хладната работилница, държейки в лявата си ръка по-малката архивна касета. — Но преди да започнеш да се мотаеш наоколо, искам да си изясним някои неща.

Уайтхол се втренчи в американеца.

— Поставянето на условия е излишно. И двамата знаем какво трябва да се направи.

— Не е излишно обаче — контрира го Алекс, — да разбереш, че няма да има никакви еднолични решения. Това не е твоя лична война, Чарли, сър.

— На Барък ли се опитваш да подражаваш?

— Да кажем, че защитавам неговите интереси… и моите, разбира се.

— Твоите мога да ги разбера. Но защо неговите? Ясно ти е, предполагам, че те са несъвместими.

— Двете дори не са свързани.

— Тогава какво те засяга? — Уайтхол премести поглед върху архивната касета. Той осъзна, че дишането му се беше учестило, възбудата му започваше да си личи и той отново се притесни за себе си. — Дай ми го сега, моля те.

— Ти ми зададе въпрос и затова първо ще ти отговоря — отвърна Маколиф. — Аз не ти вярвам, Чарли. Ти би използвал всичко и всеки. Това е присъщо за хора като теб. Ти сключваш сделки и се договаряш с всеки, който би ти свършил работа. И го правиш много добре. Ти си толкова печен, че ако се наложи би сключил сделка със самия себе си. Но през цялото време това е sturm-und-drang 24 24 Движение на немските романтици. — Б.пр. и аз не си падам много по твоите методи.

— О, разбирам, ти защитаваш псевдовойниците на Барък, тези от тръстиковите плантации; хаоса на Фиделистите 25 25 Прев. — верните. — Б.пр. , в който ефрейторите плюят по земята, дъвчат пури и изнасилват генералски дъщери, като по този начин възвръщат равноправието в обществото. Тригодишни и петгодишни планове, и груби, необразовани говеда, управляващи държавните дела. Водещи до… разруха. Не ставай глупак, Маколиф. Ти имаш по-големи заложби.

— Я стига, Чарли. Да не си представяш, че си на някоя трибуна, обръщайки се към ръководителите на Движението — каза Алекс уморено. — Не вярвам вече в това свръхопростенчество, както и на твоите решения от типа: две и две прави четири. Всяка жаба да си знае гьола. Аз все още съм ръководител на тази експедиция и мога още сега да те уволня. Най-официално. Това може да не те изхвърли от острова, но положението ти няма да е същото.

— Каква е гаранцията, че няма да ме изхвърлиш?

— Никаква друга, освен че не по-малко от теб искам тези копелета да се разкарат от главата ми. Но по съвсем различни причини.

— Все пак си мисля, че в нещо ме баламосваш.

— Няма да се препираме сега. — Уайтхол погледна Маколиф в очите.

— Няма да споря. Казах ти, че този разговор ще бъде излишен, какъвто и е. Твоите условия са приемливи, защото съвпадат с това, което и без друго трябва да се направи. А сега може ли да получа касетата.

Сам Тъкър седеше на терасата и четеше вестник, като от време на време поглеждаше към брега, където Алисън и Джеймс Фъргюсън се излежаваха в своите шезлонги близо до водата. Когато блестящото карибско слънце ги напичаше достатъчно, Алисън и младият ботаник се отправяха към водата. Те не цамбуркаха, нито скачаха или се гмуркаха, просто се отпускаха върху гладката повърхност като че ли бяха много уморени. Изглежда, че това бе тяхната рецепта срещу умората. Нямаше го обичайното оживление на плажа, мислеше си Сам, но независимо от това грабваше бинокъла всеки път, когато Алисън започваше да пляска наоколо, и внимателно наблюдаваше какво става около нея. Той преценяваше всеки плувец, който я наближеше. Те не бяха много и всички до един бяха гости на «Бенгал Корт». Никой от тях не представляваше заплаха и това го караше да се чувства по-спокоен.

Фъргюсън се беше върнал от Монтего Бей малко преди обяд, почти веднага след като Алекс бе отпътувал за Дракс Хол. Беше тръгнал да се разхожда по свързаните тераси, изненадвайки Сам и временно лишения от ориентация Лорънс, който седеше на ниската оградна стена и тихо говореше за мъртвия Барък Мур. Те бяха учудени, защото предния ден Фъргюсън бе правил големи планове за почивния си ден в Мо'Бей.