Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Когато пристигна, Фъргюсън имаше изпит и измъчен вид. Изглеждаше като препил човек, който не може да фокусира света около себе си. Закачките бяха все от този род и той ги приемаше, поради изключителната си липса на чувство за хумор. Обаче Сам Тъкър не вярваше много-много на всеобщата оценка на причината за състоянието му. Джеймс Фъргюсън не беше смазан от някакво предполагаемо голямо количество уиски, изпито предишната нощ, а изплашен млад човек, който не бе спал. Страхът му, мислеше си Тъкър, не е нещо, което той би споделил с друг човек. На него наистина не му се говореше за нощта, прекарана в Монтего Бей: тя биваше отхвърлена като тъпа, незаслужаваща да се споменава интерлюдия. Изглежда, че той просто търсеше компания, като че ли в познатото намираше някаква сигурност, закрила. Лепването му за Алисън Бут напомняше за ученическо обожание или на задявките на гларус. Обаче никое от тях не пасваше, защото той не беше нито едно от двете… Той се страхуваше.

Много непоследователно поведение, заключи Сам Тъкър.

Изведнъж Тъкър чу зад гърба си познатите тихи, забързани стъпки и се обърна. Лорънс, вече напълно облечен, идваше към него през терасата откъм западната морава. Черният революционер стигна до Сам и коленичи — не в знак на коленопреклонна вярност, а като съзнателен опит да скрие едрото си тяло зад ниската преградна стена. Заговори притеснено:

— Не ми харесва това, което вижда и чува, сър.

— Какво има?

— Джон Кроу 26 26 Игра на думи — crow — врана, алюзия с любопитството, което й се приписва във фолклора. — Б.пр. се е смесил с пилците 27 27 Може би отново алюзия с местната игра. — Б.пр. .

— Значи ни следят? — Тъкър свали вестника си и се надигна.

— Да, сър. От три-четири часа.

— Кой?

— Един индианец; разхожда се по пясъка от сутринта. Продължава кръжи по западния плаж на заливчето твърде дълго за изостанал турист. Аз наблюдава него добре. Негов панталон навит, изглежда твърде нов, сър. Аз ходи отзад, в гората, намери негови обувки. Тогава аз позна негов панталон, сър. Той — полицай.

Загрубялото лице на Сам се сгърчи. Той мислеше.

— Алекс разговаря с представители на Фалмутската полиция около 9:30, във фоайето… Каза, че били двама — началник и индианец.

— Какво, сър?

— Нищо… Това си видял. А какво си чул?

— Не всичко аз видял — Лорънс надникна над ниската стена към плажа, оглеждайки го от изток към централната му част. Доволен, той отново превключи вниманието си върху Сам. — Аз следи индианец до кухненска алея, където той чака един мъж излезе навън, говори с него. Това служител от рецепция на хотел. Клати глава много пъти. Полицай сърдит, сър.

— Но какво си чул, момче?

— Един носач беше близо, чисти костур в негови кофи. Когато индианец полицай тръгна, аз пита него строго, сър. Той каза ми този индианец пита все къде оди Американец, кой обаждал се на него.

— И служителят не знаел.

— Точно така, сър. Полицай беше бесен.

— Къде е той сега?

— Той чака долу на източен бряг. — Лорънс посочи през стеничката отвъд дюните към другата страна на централния плаж. — Виждаш? Пред лодки, сър.

Тъкър вдигна бинокъла и го фокусира върху фигурата, стояща до плиткодънните лодки близо до водата. Мъжът и лодките бяха на около четиристотин ярда. Беше облечен в износена зелена тениска и омачкана бейзболна шапка, но панталоните му, навити до колената, както се носеха от повечето метачи по плажа, бяха с ръб и твърде чисти. Лорънс беше прав. Мъжът си бъбреше с един продавач на кокоруру, слаб, много тъмен ямаец, който тикаше нагоре-надолу по плажа пълна количка с кокосови орехи и ги продаваше на туристите, разцепвайки ги с ужасно на вид мачете. От време на време мъжът хвърляше поглед към терасите на западното крило, право в бинокъла, мислеше си Сам. Тъкър знаеше, че мъжът не усеща, че е наблюдаван. В противен случай реакцията му би се изписала на лицето му. А в момента той изглеждаше раздразнен, нищо повече.

— По-добре е да го снабдим с необходимата му информация, синко — каза Сам, сваляйки бинокъла.

— Каква, сър?

— Трябва да му подхвърлим нещо, което да усмири гнева му… Така че той да не го обмисля много-много.

Лорънс се ухили:

— Ще съчиним историйка, а, сър?

— Ъхъ, сър — отвърна Сам, усмихвайки се. — Една обмислена и много правдоподобна история.

— Може би Маколиф отишъл да пазарува в Оки? Оки шест, седем мили от Дракс Хол, сър. Същия път.

— Защо госпожа Бут… Алисън не е отишла с него?