Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— В тях има твърде много политика, а аз определено не си падам по нея. Но бих казала, че описваш една доста позната картинка.

— Можеш да се обзаложиш на каквото поискаш, че съм прав — прекъсна я Алекс, като говореше бавно. — Историческите примери са безкрайни. Е, аз не съм много силен историк, но мога да спомена някои: Галия по времето на Цезар, Ферара и Рим, Китай през трийсетте години. И още — Корея, Виетнам, Камбоджа, половин дузина африкански страни. Сценарият е един и същ: експлоатация отвън, в страната — бунтове. Революция и контрареволюция. Хаос, кръвопролития, изгонване. Накрая — възстановяване, постигнато чрез примирие. Такава е схемата. Това е, което се очаква от Барък и Чарли Господина. И всеки от тях знае, че когато се присъединява към другия, за да свършат с вълка, в същото време трябва и дълбоко да се вкорени в сърцата на сънародниците си. Защото, когато часът на примирието удари, а то все ще се случи един ден… всеки ще иска да има по-голяма власт при диктуването на условията.

— Това, което се опитваш да кажеш, като се оттласнем от кръговете и правите линии, е, че ти няма да се съгласиш армията на Барък да бъде отслабена. Това ли е?

— Да. Това не трябва да се допуска. Не и в този момент.

— Тогава ти се намесваш. Ти си външен човек, който заема вътрешна позиция. Това не е твоето… късче земя, скъпи мой.

— Но аз доведох Чарли Господина тук. Аз му създадох уважението, с което се ползва, прикритието му. Обаче Чарли е един копелдак.

— А Барък Мур светец ли е?

— Ни най-малко. И той е същото добиче. Но за него е от значение да бъде такъв.

Маколиф се върна до прозореца. Утринното слънце пронизваше стъклото и образуваше малки капчици влага. Очертаваше се още един горещ ден.

— Какво ще правиш? — Алисън седна напред, като същевременно се взираше в Алекс.

— Да правя? — попита той тихичко, с очи вперени в нещо зад прозореца. — Това, за което са ме пратили тук, за което ми плащат един милион долара. Ще довърша проучването или ще намеря този Халидон. Което първо стане. След това ще се махнем оттук… на собствени разноски.

— Звучи разумно — каза Алисън, докато се надигаше от леглото. — Ама каква е тази отвратителна миризма?

— О, забравих да ти кажа. Щяха да пръскат твоята стая, за да не остане мирисът на лекарства.

Маколиф пристъпи още по-близо към прозореца и засенчи очите си от лъчите на утринното слънце.

— Етерът или дезинфектантът, или каквото там беше, бе много по-поносим. Банският ми костюм е там. Мога ли да ида да си го взема?

— Какво, какво?

Алекс не я слушаше. Вниманието му бе приковано върху нещо друго, вън от стаята.

— Банският ми костюм, скъпи. Той е оттатък.

Маколиф се обърна към нея. Думите й не достигаха до съзнанието му.

— Чакай тук. Сега ще се върна.

И той бързо тръгна към балконската врата, отвори я и изтича навън. Алисън се загледа след него изумена. Тя прекоси стаята и застана до прозореца да види какво толкова беше впечатлило Алекс. Трябваше й известно време, за да схване. Алекс тичаше през пясъка към водата. Там долу на плажа една самотна фигура, фигурата на негър гигант се взираше в океана. Това беше Лорънс.

Алекс наближи високия ямаец, като се чудеше дали да му извика. Инстинктът му подсказваше, че не бива. Вместо това, той се прокашля, когато стигна на около десет ярда от него. Прокашлянето беше достатъчно силно, за да заглуши шума на разбиващите се в брега малки вълнички.

Лорънс се завъртя. В очите му имаше сълзи, но той не примига. По лицето му не трепваше нито мускулче. Държеше се като пораснало дете, което се опитва да се справи с ужасната тежест на връхлетялата го лична мъка.

— Какво се случи? — запита Маколиф тихо, докато се приближаваше към голото до кръста момче гигант.

— Трябваше теб да слуша, сър. Не него. Той сбъркал, сър.

— Разкажи ми какво стана — повтори Алекс.

— Барък е мъртъв. Направих какво ми нареди и ето, той мъртъв. Аз го послушах и той умря, сър.

— Той знаеше за риска, но беше длъжен да го поеме. Мисля, че вероятно е бил прав.

— Не… Той сгрешил, защото сега е мъртъв. Това го прави виновен, сър.

— Флойд умря… Барък… Кой остана тогава?

Лорънс впи очи в Маколиф, те бяха зачервени от безмълвно ридание. Зад гордостта и афишираното самообладание в тях се криеше безкрайната мъка на дете, на момче, което моли за помощ.

— Само вие и аз, сър. Никой друг… Ще ми помогнете, сър?

Алекс отвърна на погледа на бунтовника без да каже нито дума. Само помисли за себе си: «Добре дошъл в редиците на революцията!».