Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Рибарската лодка беше на половината разстояние до носа на заливчето, когато нещо се случи. Тя спря, полюшвайки се нежно по спокойната водна повърхност: вече не се движеше напред. Питър можеше да види как малката сега фигура на Лорънс се изправи в лодката, после се наведе и пак се изправи. Кормчията ръкомахаше развълнувано.

Лодката запърпори още веднъж, само че този път се завъртя бавно и промени посоката си. Тя не продължи по курса си, ако носът наистина беше нейната цел. Вместо това се отправи в открито море.

Йенсен продължи да лежи в мокрия пясък още петнайсет минути, докато гледаше как малкото корито постепенно се превръща в черна точка и се слива със сивкавочерните води на океана, позлатени тук-таме от ярката слънчева светлина. Той не можеше да прочете мислите на двамата синове на Ямайка, нито можеше да види какво става в лодката. От брега всичко изглеждаше доста нелогично. Но това, което знаеше за приливите и отливите, за океанските течения, както и наблюденията му върху ставащото през последните три часа, го доведе до определени заключения.

Вероятно мъжът на носилката беше умрял.

Щяха да свалят всички опознавателни знаци от него, да прикрепят рибарски тежести към тялото му и да го хвърлят в океана, за да бъде отнесено от подводните течения далеч от остров Ямайка. Може би то щеше да бъде изхвърлено след седмици или месеци на някой коралов риф или, при по-добро стечение на обстоятелствата, да бъде разкъсано и погълнато от обитателите на дълбините 11 11 Във фамилията Moore е кодиран начинът на умиране: 1 — тресавище — неподвижните води на дълбините; 2 — закотвяне, прикрепване на рибарски тежести към тялото. — Б.пр. .

Питър усети, че е дошло времето да се обади на Джулиан. Да се срещне с Джулиан. Незабавно.

Маколиф се обърна настрана: острата болка, която чувстваше в рамото си, изведнъж се бе преместила в гръдния кош. Той рязко се изправи, зашеметен в първия момент. Опита се да фокусира мислите си: беше сутрин, предишната нощ бе кошмарна с ужасните обърквания, които настъпиха. Трябваше да събере парченцата от случилото се и да ги сглоби наново. Трябваше да си изгради план за действие.

Той погледна към лежащата до него Алисън. Тя дишаше дълбоко, равномерно, потънала в непробуден сън. Ако предишната нощ за него се бе оказала кошмар, то и нейният тормоз не е бил по-малък. Може би даже по-голям. Той поне е бил в движение, непрекъснато, безконечно движение. А тя е чакала, докато се е борила с мислите си. Не беше имал време да размишлява.

Винаги е по-лошо да чакаш.

Бавно, колкото се може по-тихо, той спусна краката си на пода и се изправи. Цялото му тяло беше схванато. Ставите го боляха. Особено капачките на колената. Състоянието му беше разбираемо. Мускулите, използвани усилено миналата нощ, бяха като заспали струни на неупотребяван инструмент, извикани да участват в пиеса от някакъв изпаднал в паника диригент. Алюзията беше точна, мислеше си Алекс. А напълно прилягаше и към мислите му. Той почти се усмихна, когато в съзнанието му изникна определението «какофония». Всички бяха в плен на какофонията.

Но тоновете започваха да образуват определени акорди… някъде, далеч оттук. Имаше някаква мелодия, която едва можеше да се долови. Все още неразкрита и едва ли благородна.

Неопределена миризма атакува ноздрите му. Не напомняше на подправки и ванилия и все пак беше сладка. Ако пораждаше асоциация, то тя бе ориенталска… Явна, остра миризма, от която дори леко ти прилошава. Вече беше прекосил стаята и се канеше да отвори балконската врата, когато осъзна, че е гол. На пръсти отиде до стола край прозореца със спуснатите завеси, където си спомни, че бе захвърлил плувките си преди няколко дена. Вдигна ги от дървената облегалка и ги обу.

— Надявам се да не са мокри — промърка Алисън от леглото. — Камериерката не смее да пипа, а аз не ги изнесох.

— Спи си — отвърна Алекс. — Само преди малко спеше толкова дълбоко.

— А сега съм здравата разсънена… Божичко, часът е 8 и 15.

— И какво от това?

— Нищо. Наистина… Просто не мога да приема, че сме спали толкова дълго.

— Не е кой знае колко дълго. Не сме си легнали по-рано от три. Ако отчитаме всичко, което ни се случи, дори да бяхме станали по обед, пак нямаше да ни е много сънят.

— Как ти е ръката, рамото?

— Боли ме малко… както между впрочем и по-голямата част от тялото. Нищо страшно.

— Каква е тази ужасна миризма? — Алисън седна; чаршафът се свлече, откривайки ужасно старомодната й нощница от плътен памучен плат и закопчана до врата. Тя видя странното изражение върху лицето на Алекс, началото на усмивка в крайчеца на устните му. Тогава тя сведе поглед надолу и се засмя: