Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Изведнъж, в миниатюрното фоайе, на Питър му дойде наум причина, поради която да звънне на Маколиф. Беше толкова обикновена, та чак абсурдна в простотата си. Не могъл да заспи, излязъл да се разхожда по брега, забелязал светлината зад спуснатите завеси в стаята на Алекзандър и предположил, че той се е върнал от Очо Риос. Дали биха имали нещо против да дойдат с Алисън да изпият по чашка?

Йенсен отиде до телефона в края на бара. Когато Маколиф вдигна слушалката, в гласа му се чувстваше усилието да бъде любезен, доколкото обстоятелствата му позволяваха. И ето защо лъжите му бяха направо очевадни.

— О, Господи, Питър. Благодаря ти, но направо сме скапани. Точно се бяхме настанили в Сан Суси, когато Латъм позвъни от министерството. Някакъв проклет бюрократичен проблем с нашите вътрешни разрешителни. Трябваше да пътуваме обратно цял ден заради някакво проклето… Някакви прегледи утре сутринта… бележки за ваксинациите. Изобщо медицински глупости.

— Ужасно съжалявам, старче. Бих казал, че са направо отвратителни копелдаци.

— Те са… Но нищо, поне ще си вземем нашето. Извинявай. Може би утре ще му ударим по едно.

На Питър му се искаше да задържи Маколиф още малко на телефона. Дишането му бе твърде неравномерно. Всяка следваща секунда можеше да му предостави възможност да научи още нещо.

— Рут и аз мислехме утре да наемем кола и да отидем до водопада Дън някъде около обед. Сигурно ще сте свършили дотогава. Какво ще кажеш да дойдете и вие?

— Честно да ти кажа, Питър — каза Маколиф, запъвайки се, — ние се надявахме да се върнем в Оки, ако успеем.

— Е, в такъв случай ходенето до водопада Дън отпада, разбира се. Но вие сте ходили там, нали? Вярно ли е всичко, което разправят за него?

— Да, да, наистина е такъв. Забавлявайте се…

— Но ще се върнете утре вечер, нали?

— Да, разбира се… Но защо?

— Заради запоя бе, старче.

— Прав си — провлачи отговора Маколиф. — Ще се върнем утре вечерта. Разбира се, че ще се върнем утре вечер. Лека нощ, Питър.

— Лека нощ, приятелю. Приятни сънища.

Йенсен окачи слушалката на телефона. Той бавно се отправи към масата в ъгъла, с чаша в ръка, като кимаше любезно на останалите гости на мотела, създавайки около себе си впечатлението, че очаква някого, най-вероятно — жена си. Нямаше желание да сяда при други хора. Трябваше да остане насаме със себе си, докато обмисляше следващите си ходове.

Ето защо той лежеше сега в пясъка зад кораловото възвишение на брега на океана и наблюдаваше как Лорънс и Сам Тъкър си приказват. Видя неща, за които се предполагаше, че никой няма да види: пристигането на двама мъже, единият от които очевидно беше лекар, носещ неизбежната чанта, а другият — нещо като негов асистент, мъкнеше обемист куфар и някакви принадлежности със странна форма. Между Маколиф, Алисън и доктора имаше кратко съвещание. Малко по-късно към тях се присъединиха Сам Тъкър и чернокожият член на екипа — Лорънс. Впоследствие другите се прибраха, а на терасата останаха само Тъкър и негърът. На пост. Явно охраняваха не само момичето и Алекзандър, но и онзи, който и да беше той, в съседната стая: раненият мъж със странно оформената глава, когото изнесоха от колата. Кой ли беше той?

Три часа вече двамата мъже оставаха на своя пост. Никой не беше влизал, нито излизал. Но Питър знаеше, че не бива да напуска крайбрежната си наблюдателница. Все още не. И тогава Йенсен видя как негърът от екипа, Лорънс, слезе по стълбите на терасата и тръгна през дюните към брега. В същото време Тъкър се отправи през тревата към ъгъла на сградата. Той застана неподвижно в края на моравата — очевидно чакаше някого или пък само наблюдаваше.

Лорънс стигна до водата. Йенсен беше заинтригуван. Огромният негър направи нещо много странно: погледна часовника си, след това запали две кибритени клечки, една след друга, като за няколко секунди задържа всяка от тях високо в утринния неподвижен въздух и накрая ги хвърли във водата.

Няколко мига по-късно странното действие получи своето обяснение. Лорънс заслони очите си с ръка, пазейки се от заслепяващите лъчи на изгряващото слънце, което си пробиваше път отвъд, над хоризонта. Питър проследи линията на погледа му. Две подобни припламвания се появиха в сенките на отсрещния бряг, недалеч от носа. Една малка лодка свърна към вътрешността на заливчето и нейната сиво-черна коруба изплува бавно в лъчите на утрото. Тя се насочи към тази част на плажа, където стоеше Лорънс.