Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Оставало само да се определи коя от многобройните изолирани общности в планините на Кок Пит била Халидон. Коя щяла да откликне на кода на Акуаба?

В самия край на документа на Пиърсол се беше промъкнал и малко скептицизъм. Той не поставял под съмнение съществуването на Халидон, онова, върху което размишлявал били неговите несметни богатства и херметическа затвореност. Дали това не се явявало повече мит, отколкото реален факт? Не се ли бил разраснал митът поради все повече намаляващите източници на информация?

Отговорът бил в Кок Пит.

Маколиф привърши втората страница и вдигна поглед към Чарлз Уайтхол. Чернокожият фашист се беше дръпнал от тезгяха и беше отишъл до малкото прозорче, с изглед към полята на Дракс Хол. Без да се обръща, той тихо каза, като че ли знаеше, че Алекс се е втренчил в гърба му и очаква от него да проговори:

— Сега знаем какво трябва да бъде направено. Но трябва да бъдем и крайно внимателни, сигурни във всяка своя стъпка. Един погрешен ход от наша страна и викът на Халидон ще се разпилее във вятъра и ще изчезне.

Витловият самолет, тип каравела, се спускаше откъм запад над малкото летище «Боскобел» на Оракабеса. Моторите с приглушен рев увеличиха оборотите си, за да противодействат на силния вятър и дъжда в неочаквано разразилата се буря, и заставиха самолета плавно да навлезе в лентата за кацане. Той стигна до края й, направи не много чист завой и се затъркаля обратно към малката, едноетажна бетонна сграда на пътническия терминал.

Двама ямайски носачи притичаха през ниските врати към самолета. И двамата носеха чадъри. Заедно избутаха металната подвижна стълбичка до мястото й под вратата и тогава мъжът, стоящ отляво, почука рязко по корпуса.

Вратата беше отворена със замах от едър бял мъж, който веднага изскочи навън. Той отказа с махване на ръка услужливо предложените чадъри, скочи направо от най-горното стъпало на земята и се огледа в дъжда наоколо. Дясната му ръка лежеше в джоба на сакото му. Той се обърна към вратата на самолета и кимна. Оттам изскочи втори едър бял мъж и се затича през калта към бетонния терминал. И неговата дясна ръка беше в джоба му. Той влезе в сградата, хвърли един поглед наоколо и продължи през изхода към паркинга.

Шейсет секунди по-късно вратите в близост до багажното депо се разлетяха, блъснати от втория мъж и един мерцедес 660, лимузина, премина през тях, отправяйки се към каравелата. Колелата му се въртяха на бързи обороти в рядката кал.

Двамата ямайци стояха от двете страни на подвижната стълбичка, готови да предложат своите чадъри.

Мерцедесът спря успоредно на самолета и старата, дребна фигурка на Джулиан Уорфийлд беше заслонена от двете страни от двамата чернокожи с чадърите, които усърдно му помагаха да слезе по стълбите. Вторият бял човек държеше вратата на мерцедеса отворена, докато колегата му стоеше пред автомобила, щателно оглеждайки далечината и няколкото пасажери, излезли от сградата на летището.

Когато Уорфийлд беше настанен на задната седалка, ямайският шофьор слезе от колата. Мястото му беше заето от втория бял мъж. Седна зад волана и натисна клаксона. Колегата му се обърна, притича до предната лява врата и се вмъкна вътре.

Моторът на мерцедеса изръмжа, когато колата даде на заден, докато се изтегляше зад опашката на каравелата, след това се оригна и се понесе напред през вратите.

На задната седалка до Джулиан Уорфийлд седяха Петер Йенсен и съпругата му Рут.

— Ще пътуваме до «Пийл Корт». Не е далече от тук — каза дребният, мършав финансист, с жив, но винаги овладян поглед. — С колко време разполагате? Като имате предвид разумните предохранителни мерки.

— Ние наехме кола да идем на екскурзия до водопада Дън — отвърна Питър. — Оставихме я на паркинга, където пресрещнахме мерцедеса. Значи, няколко часа най-малко.

— Разбраха ли другите къде отивате?

— Да. Поканих Маколиф да дойде с нас.

Уорфийлд се усмихна:

— Добре свършено, Питър.

Колата измина няколко мили по пътя към Оракабеса. След това зави в чакълеста алея, от двете страни на която се извисяваха два бели каменни стълба. И на двата висяха еднакви месингови табели, на които пишеше: «Пийл Корт». Табелите бяха излъскани до блясък: една богата смесица от черно и златно.

В края на алеята се намираше дългият паркинг, построен пред още по-дългата едноетажна, боядисана с бяла гипсова мазилка къща, с много прозорци и врати от скъпо дърво. Къщата беше кацнала на върха на стръмен скат, издигащ се над брега.