Ли Чайлд - Едно на милион

Ричър седна на масата на Шевик.

— Какво означава това? Да се върна в шест?

— Предполагам, че онзи, когото очакваш, ще закъснее. Затова се обади. За да знаеш какво става.

— Не съм сигурен — отвърна Шевик. — Нали крайният срок беше в дванайсет?

— Вината не е твоя — повтори Ричър. — Твоят човек го пропусна, не ти.

— Но той ще каже, че му дължа още хиляда долара!

— Не и след като не е дошъл на срещата. А това го знаят всички. Барманът прие обаждането му. Той е свидетел. Ти беше тук, а той — не.

— Не мога да намеря още хиляда долара — каза Шевик. — Просто няма откъде да ги взема.

— Смятам, че закъснението му те освобождава от задължението да платиш още един бон. Това е очевидно. Като клауза в договор. Ти си бил на уреченото място в уречения час. Той е пропуснал срещата. Това е основен принцип в правото. Всеки адвокат може да ти го обясни.

— Тук няма място за адвокати — настоя Шевик.

— И от тях ли се страхуваш?

— Не мога да си позволя адвокат. Особено ако ще трябва да търся още хиляда долара.

— Няма. Ти дойде навреме. Твоят човек пропусна срещата.

— Както казах, тези хора не се интересуват от логиката.

Барманът ги наблюдаваше отдалече. Часовникът в главата на Ричър удари дванайсет.

— Не можем да чакаме тук цели шест часа — каза той.

— Жена ми ще се притесни — отвърна Шевик. — Трябва да се прибера у дома и да говоря с нея. После ще се върна.

— Къде живееш?

— На километър и половина, два от тук.

— Ще дойда с теб, ако нямаш нищо против.

Шевик се замисли за миг, после отговори:

— Не, не мога да те помоля за подобно нещо. И бездруго направи достатъчно за мен.

— Това определено беше достатъчно общо и любезно.

— Искам да кажа, че не бива да си губиш времето с мен. Сигурен съм, че си имаш друга работа.

— По принцип избягвам каквато и да било работа. Предполагам, че е реакция срещу реда, дисциплината и ограниченията по-рано в живота. В резултат на което пътувам без определена цел и разполагам с неограничено време, за да стигна до там. С удоволствие ще се поразходя километър и половина, два.

— Не, не мога да те моля за подобно нещо.

— Редът, дисциплината и ограниченията, за които споменах, ми бяха наложени във Военната полиция, където освен всичко останало ме научиха да забелязвам едно-друго. Не само веществени доказателства, но и особености в поведението на хората. Нали разбираш? Кой как се държи, в какво вярва и прочие. Неща, свързани с човешката природа. Учиха ни на много глупости, но и на полезни неща. В момента ти се каниш да извървиш два километра през един от най-опасните квартали в града с двайсет бона в джоба. В същото време обаче се чувстваш неловко, защото парите са още в теб, а не би трябвало. На всичко отгоре загубата им ще съсипе живота ти, а днес вече те нападнаха веднъж. Истината е, че се страхуваш да изминеш разстоянието до дома си, но знаеш, че мога да ти помогна. Освен това цялото тяло те боли от падането, следователно движенията ти са сковани, но знаеш, че мога да ти помогна и в това отношение, затова би трябвало да ме помолиш да те изпратя до вкъщи.

Шевик не каза нито дума.

— Ти обаче си джентълмен — продължи Ричър. — Искаше да ми дадеш награда. Ако те изпратя и ме запознаеш с жена си, най-малкото, което можеш да направиш, е да ме поканиш на обяд. Така поне смяташ. Но тя не е сготвила обяд. И ти се притесняваш. А не би трябвало. Влизам ти в положението. Забъркал си се с лихвари и си загазил. Вероятно не сте обядвали като хората от два-три месеца. Изглеждаш отслабнал. Според мен с поне десетина килограма. Кожата ти виси. Ще вземем сандвичи по пътя. Аз черпя. С парите, които получавам от Чичо Сам. От там идват те, от твоите данъци. Ще си поговорим, а после ще те изпратя до тук. Ще платиш на твоя човек и аз ще продължа по пътя си.

— Благодаря — каза Шевик. — Искрено ти благодаря.

— Няма нищо — отвърна Ричър. — Искрено те уверявам.

— Къде отиваш?

— На някое друго място. Обикновено зависи от времето. Обичам топлите щати. Това ми спестява разходите за палто.

Барманът погледна отново към тях, но от разстояние.

— Да вървим — каза Ричър. — Тук човек може да умре от жажда.

Човекът, който трябваше да се срещне с Арън Шевик на масата в далечния ъгъл на бара, бе четирийсетгодишен албанец на име Фисник. Той бе един от двамата, които Грегъри, босът на украинците, бе споменал по-рано сутринта. В резултат на което Дино звънна на Фисник и му каза да се отбие в офиса в дъскорезницата, преди да отиде в бара. Тонът на Дино не разкри нищо нередно. Нещо повече, гласът му прозвуча весел и жизнерадостен, изпълнен с ентусиазъм, сякаш се канеше да го похвали или възнагради. Може би щеше да му възложи нови задачи или да му отпусне премия. Дори и двете. Или пък щеше да му даде нов, по-висок пост в организацията.