Ли Чайлд - Едно на милион

Надеждите на Фисник останаха излъгани. Той мина през тясната вратичка в портала, долови миризмата на борови трупи, чу воя на триона и се отправи към офиса в добро настроение. Минута по-късно се озова здраво завързан за дървен стол, боровите трупи му замирисаха на ковчези, а воят на триона му се стори непоносимо злокобен. Първо пробиха коленете му с акумулаторна бормашина, на която бяха поставили дебела бургия за бетон. После продължиха нагоре. Фисник не им каза нищо, защото нямаше какво да им каже. Останалите приеха мълчанието му като стоическо самопризнание. Такава беше тяхната култура. Възхитиха се на издръжливостта му, но не достатъчно, за да спрат бормашината. Фисник умря почти по същото време, по което Ричър и Шевик напуснаха бара.

Първата половина от разстоянието двамата изминаха сред занемарени улички като тази, на която се намираше барът, след което излязоха на широко открито пространство, заемано някога от ливади и пасища. Но само до края на Втората световна война, когато войниците се върнали от фронта, ливадите и пасищата били разорани и разкопани и на тяхно място се появили спретнати редици от малки едноетажни къщи, част от които на две нива в зависимост от наклона на терена. Седемдесет години по-късно нямаше две еднакви къщи — покривите на всички бяха поправяни многократно, някои имаха пристройки и нова облицовка на стените, дворовете на едни бяха идеално поддържани и окосени, а на други — потънали в бурени. Въпреки това духът на еднотипната следвоенна архитектура продължаваше да витае над това място благодарение на малките парцели, тесните тротоари и острите десни завои, съобразени с маневреността на фордовете, шевролетите, студебейкърите и плимутите от 1948 г.

Ричър и Шевик се отбиха в една бензиностанция и купиха три сандвича с пиле и салата, три пликчета пържени картофи и три кутийки кола. Ричър взе плика в дясната си ръка, а с лявата продължи да подпира Шевик при всяка негова крачка. Така с накуцване и чести почивки успяха да прекосят квартала. Къщата на Шевик се оказа доста навътре в него, в дъното на една улица без изход, която завършваше с малко описващо непълен кръг пространство, не по-широко от самата улица. Като резервоарчето за живак в единия край на стъклената тръбичка на стар термометър. Къщата се намираше вляво, зад бяла дъсчена ограда, през която надничаха първите рози. Бе едноетажна, същата като съседните. Покривът бе покрит с битум, облицовката бе боядисана в бяло. Явно добре се бяха грижили за дома си… но само до неотдавна. Прозорците бяха мръсни, а тревата стоеше неокосена.

Ричър и Шевик закуцукаха по бетонната пътека, която се оказа толкова тясна, че едва побра и двамата, застанали един до друг. Шевик извади ключ, но още преди да го пъхне в ключалката, вратата се отвори. На прага застана жена. Госпожа Шевик несъмнено. Между двамата очевидно съществуваше силна връзка. Жената бе около седемдесетте, белокоса, леко прегърбена. Напоследък бе загубила доста тегло, но главата ѝ бе високо вдигната, а погледът ѝ спокоен, уверен, дори непоколебим. В него още горяха пламъчета. Тя се вторачи в лицето на съпруга си. В раната на челото, охлузването на скулата, съсирената кръв на горната устна.

— Паднах — каза Шевик. — Спънах се в един бордюр. Ударих си коляното. Нищо сериозно. Този господин бе толкова любезен, че ми помогна да се прибера.

Жената изглеждаше объркана. Погледът ѝ се насочи към Ричър, но само за секунда, след това се върна към лицето на Шевик.

— По-добре да те почистя — каза тя, направи крачка назад и Шевик пристъпи в коридора.

Съпругата му понечи да го попита: „А ти…“, но се сепна, вероятно притеснена от присъствието на непознат. Несъмнено искаше да каже: „А ти плати ли на човека?“. Но някои проблеми трябва да се обсъждат единствено на четири очи.

— Сложно е — въздъхна Шевик.

Настъпи тишина.

Ричър вдигна плика, който носеше от бензиностанцията.

— Взехме обяд — каза той. — Предположихме, че предвид обстоятелствата трудно ще отидете до магазина.

Госпожа Шевик го погледна отново. Продължаваше да не разбира какво става. Изглеждаше леко обидена. Смутена. Засрамена.

— Той знае, Мария — обади се Шевик. — Бил е военен следовател и веднага разбра какво се случва.

— Ти ли му каза?

— Той сам се досети. За това е обучен.

— Кое е сложното? — попита тя. — Какво се случи? Кой те удари? Този човек ли?

— Кой човек?

Госпожа Шевик не откъсваше поглед от Ричър.