Ли Чайлд - Едно на милион

— Този човек с обяда — уточни тя. — Той от тях ли е?

— Не — отвърна Шевик. — В никакъв случай. Няма нищо общо с тях.

— Защо тогава те следва? Или съпровожда? Прилича на надзирател в затвор.

— Когато ме… — започна Шевик, но се сепна и го промени на: — Когато се спънах и паднах, той минаваше случайно и ми помогна. Оказа се, че не мога да ходя, и той ме изпрати до тук. Не ме е преследвал или ескортирал. Той е тук, защото и аз съм тук. Двете неща са свързани. Защото си ударих коляното. Много е просто.

— Ти каза, че е сложно, а не просто.

— По-добре да влезем вътре — предложи Шевик.

Жена му не помръдна секунда-две, после се обърна и тръгна по коридора. И отвътре къщата изглеждаше така, както отвън. За нея бяха полагани доста грижи, но до неотдавна. Стаите бяха малки, а коридорът тесен. Влязоха в дневната, в която имаше канапе, два фотьойла, много контакти и кабели, но не и телевизор.

— Кое е сложното? — настоя Мария Шевик.

— Фисник не се появи — отвърна съпругът ѝ. — Обикновено стои в бара по цял ден, но не и днес. Получихме единствено съобщение по телефона да се върнем в шест.

— И къде са парите сега?

— Още са в мен.

— Къде?

— В джоба ми.

— Фисник ще заяви, че му дължим още хиляда долара.

— Този господин смята, че няма да го направи.

Жената погледна отново Ричър, след което се обърна към съпруга си и каза:

— Трябва да те почистим. — После посочи кухнята на Ричър и добави: — Моля, сложете обяда в хладилника.

Който се оказа почти празен. Когато отвори вратата, Ричър видя добре измити рафтове с няколко бутилки, отворени — ако се съдеше по вида им — преди шест месеца. Той сложи плика с храната на средния рафт и се върна в дневната. По стените бяха окачени семейни фотографии, подредени като по страниците на списание. Трите най-стари сред тях бяха черно-бели, с лек меден оттенък от годините, а рамките им бяха с много орнаменти. Първата показваше млад войник и съпругата му, с която — предположи Ричър — неотдавна бе сключил брак. Войникът бе в безупречно изгладена униформа в цвят каки. Редник. Вероятно твърде млад, за да се е сражавал във Втората световна, но нищо чудно след края ѝ да е изкарал три години в Германия. И впоследствие да е бил мобилизиран след началото на Корейската война. Жената бе с рокля на цветя, която стигаше до прасците ѝ. И двамата се усмихваха. Дъсчената облицовка зад тях искреше ярко на слънцето. Земята в краката им бе гола и черна, без нито едно стръкче трева.

На втората снимка се виждаше морава с поникнала трева, а жената държеше бебе в ръцете си. Същите усмивки, същата грейнала от слънцето фасада. Мъжът бе заменил униформата с панталон от някаква изкуствена материя и бяла риза с къси ръкави. Жената бе заменила роклята на цветя с тънък пуловер и панталон с дължина седем осми. Бебето бе увито в пелени чак до лицето, което изглеждаше бледо и размазано.

Третата снимка показваше семейството приблизително осем години по-късно. Декоративните растения зад тях скриваха половината фасада. Тревата в краката им бе гъста и тучна. Мъжът бе напълнял в талията и наедрял в раменете. Косата му бе сресана назад. Личеше си, че е започнала да оредява. Жената изгледаше по-красива от преди, но уморена по начина, характерен за всички жени по снимките от петдесетте години.

Осемгодишното момиченце, застанало отпред, несъмнено бе Мария Шевик. Нещо в овала на лицето ѝ и в открития ѝ поглед издаваше, че е тя. Тя беше пораснала, а родителите ѝ първо бяха остарели, после починали и накрая тя бе наследила къщата. Така предположи Ричър. Догадката му бе потвърдена от следващата редица снимки. Вече в избелели цветове, но направени на същото място. На същата морава. Пред същата стена. Явно това се бе превърнало в нещо като традиция. Първата показваше двайсетинагодишната Мария Шевик, застанала до далеч по-слабия и строен господин Шевик, който също бе на двайсет и няколко. Лицата им бяха млади, с леко изострени от светлосенките черти, но усмивките им бяха широки и щастливи.

Втората снимка в новата редица показваше същата двойка, но с бебе на ръце. Снимките отляво надясно в следващата редица показваха как расте то — отначало едва проходило, после като момиченце на четири годинки, на шест, на осем… а двамата Шевик се извисяваха над него с бухнали прически в стила на седемдесетте, тесни тениски или блузи с широки ръкави.

Следващата редица фотографии показваше същото момиче като тийнейджърка, абитуриентка и накрая като млада жена. Колкото по-нови бяха снимките, толкова по-възрастна ставаше жената. Сега тя наближаваше петдесетте, прецени Ричър. Как ли се наричаше това поколение? Децата на бейбибумърите? Сигурно си имаше някакво название. Нали всяко поколение се отличаваше със собствено име.