Ли Чайлд - Едно на милион

Сега бе ред на Шевик да замълчи.

— Трябва да бъда напълно сигурен в нещо — каза Ричър. — В противен случай ще изпадна в неловко положение.

— В какво?

— Това ли е всичко? Плащаш тези двайсет и два бона и приключваш?

— То е всичко, което им дължим.

— Дай ми плика — каза Ричър.

— Пълна лудост.

— Имаше тежък ден. Почини си малко.

— Мария беше права. Ти ще си заминеш утре, а ние ще останем.

— Няма да оставя проблема нерешен. Този човек или ще се съгласи, или не. Откаже ли, ти ще си останеш в същото положение. Няма да стане по-лошо. Но всичко зависи от теб. Ще приема каквото ти решиш. Не си търся неприятности. Обичам мирния и спокоен живот. А и ти можеше да си спестиш разходката до вкъщи и обратно. Коляното ти изглежда доста зле.

Шевик не помръдна. Замисли се дълбоко и накрая връчи плика на Ричър. Извади го от джоба си и го плъзна крадешком по масата. Ричър го взе. Беше дебел. И тежък. Той го прибра в джоба си и се изправи.

— Не мърдай от тук.

Ричър се запъти към далечния ъгъл на помещението. Той се смяташе за модерен човек, който е роден през XX в. и живее през XXI, но отлично съзнаваше, че в главата му има широко отворен портал, нещо като червеева дупка, която води милиони години назад във времето, към първобитното минало на човечеството, когато всяко живо същество можело да бъде хищник или съперник и следователно трябвало да бъде претеглено и оценено, при това мигновено и прецизно. Кой е върховният хищник тук? И кой трябва да отстъпи?

Човекът, седнал на масата в ъгъла, можеше да се окаже сериозно предизвикателство. Ако се стигнеше до конфликт, разбира се. Ако размяната на реплики прераснеше в размяна на удари. Не беше непреодолимо препятствие. По-скоро някъде между дребно и средно. По всяка вероятност той не притежаваше бойните умения на Ричър, освен ако не бе служил в американската армия, която преподаваше на своите питомци възможно най-мръсните прийоми в ръкопашния бой, но никога нямаше да си го признае публично. Все пак мъжът бе едър, с няколко години по-млад и ако се съдеше по вида му, бе участвал в улични боеве. Не беше човек, който се плаши лесно. А по-скоро човек, който е свикнал да печели. Онази примитивна част от мозъка на Ричър мигом анализира цялата тази информация и в главата му светна жълта светлина, но това не го отклони от пътя му. Мъжът, седнал на масата в ъгъла, го наблюдаваше на свой ред. Очевидно извършваше свой собствен атавистичен анализ. Кое животно е по-силно? Мъжът изглеждаше твърде самоуверен. Май не се съмняваше, че ще излезе победител.

Ричър седна на същия стол, на който шест часа по-рано бе седнал Шевик. Столът за посетители. Отблизо човекът на другия стол, шефския, изглеждаше по-възрастен. Не на четирийсет, а на четирийсет и нещо. По-близо до петдесетте. А това си беше зряла възраст. Мъжът изглеждаше солиден, авторитетен, влиятелен, макар твърде бледата му кожа да подкопаваше това впечатление. Най-характерната черта бе именно призрачният му вид. Плюс татуировката. Неравна, разкривена, направена несъмнено от непрофесионалист. С мастило, което някой бе направил собственоръчно в затвора. Вероятно не в американски затвор.

Мъжът взе тефтера, отвори го и го опря в ръба на масата. Впери поглед в него, но с известно затруднение, тъй като приличаше на играч на покер, който държи картите прекалено близо до гърдите си.

— Как се казваш? — попита той.

— А ти? — отвърна Ричър.

— Името ми е без значение.

— Къде е Фисник?

— Аз заемам мястото на Фисник. Каквато и работа да си имал с него, вече ще работиш с мен.

— Ще ми трябва нещо повече — каза Ричър. — Става въпрос за важна сделка. За сериозна сума. Фисник ми даде пари назаем, трябва да му ги върна.

— Вече ти казах, отсега нататък ще работиш с мен. Клиентите на Фисник вече са мои клиенти. Ако дължиш пари на Фисник, вече ги дължиш на мен. Няма нищо сложно. Как се казваш?

— Арън Шевик — отвърна Ричър.

Мъжът присви очи и се вторачи в бележника. Кимна.

— Това последната вноска ли е? — попита той.

— Ще получа ли разписка? — поинтересува се на свой ред Ричър.

— Фисник даваше ли ти разписки?

— Ти не си Фисник. Дори не знам как се казваш.

— Името ми е без значение.

— Не и за мен. Трябва да знам на кого плащам.

Мъжът почука с пръст, бял като кост, слепоочието си.

— Разписката ти е тук — заяви той. — Което е достатъчно. Не ти трябва да знаеш повече.

— Фисник може да ме потърси утре.

— Вече ти казах, при това два пъти, вчера си работил с Фисник, днес работиш с мен. Утре пак ще бъдеш с мен. Фисник е минало. Фисник го няма. Нещата се промениха. Каква сума му дължиш?