Ли Чайлд - Едно на милион

— Не знам — отвърна Ричър. — Фисник ми казваше сумата. Той имаше формула.

— Каква формула?

— За вноските, за лихвите, просрочията и всичко останало. Закръгляваше ги до сто, после добавяше още петстотин. За административни такси. Така се изразяваше. Изобщо не разбирах формулата му. Не исках да каже, че нося по-малко от дължимото, затова предпочитах да платя колкото ми поиска. Така ми се струваше по-сигурно.

— И колко смяташ, че му дължиш?

— Този път?

— Като последна вноска.

— Не бих искал и ти да решиш, че се опитвам да платя по-малко от необходимото. Нали си наследил бизнеса на Фисник? Предполагам, че ще следваш досегашните условия.

— И двете суми ме устройват — каза мъжът. — И тази, която ти си изчислил, и онази, която ще получа по формулата на Фисник. Може да ти направя отстъпка. Или да си поделим разликата. Ще получиш един вид бонус.

— Според мен дължа осемстотин долара — отвърна Ричър. — Но Фисник щеше да каже, че са хиляда и четиристотин. Нали ти обясних, закръгляваше до сто и прибавяше петстотин.

Мъжът впери поглед в бележника. После кимна бавно и замислено.

— Така е — каза той. — Но няма да получиш бонус. Ще ми платиш пълната сума. Хиляда и четиристотин.

Той затвори бележника и го остави на масата.

Ричър пъхна ръка в джоба си, плъзна палец в плика и отброи четиринайсет банкноти от пачката на Шевик и ги подаде. Бледият мъж ги преброи с опитни пръсти, сгъна ги и ги прибра в своя джоб.

— Сметките ни уредени ли са? — попита Ричър.

— Напълно — потвърди събирачът на дългове.

— А разписка?

Мъжът отново почука с пръст по челото си.

— А сега изчезвай — нареди той. — До следващия път.

— До какъв следващ път? — попита Ричър.

— До следващия път, когато поискаш заем.

— Надявам се да не стигам дотам.

— Загубеняци като теб закъсват за пари рано или късно. Знаеш къде да ме намериш.

Ричър се замисли за миг.

— Да, знам — кимна той. — Можеш да разчиташ на мен.

Постоя още секунда-две, надигна се от стола си и си тръгна бавно, вперил поглед пред себе си. Излезе от бара и тръгна по тротоара.

Минути по-късно към него се присъедини накуцващият Шевик.

— Трябва да поговорим — каза му Ричър.

Шевик все още имаше мобилен телефон. Сподели, че не го е продал, защото бил толкова стар, че не струвал почти нищо, а и прекратяването на договора щяло да му струва повече, отколкото щял да получи за апарата. Освен това на моменти много му трябвал телефон. Ричър отвърна, че точно сега е настъпил един от тези моменти. И помоли Шевик да повика такси. Възрастният мъж отвърна, че не може да си позволи такси. Ричър го увери в обратното. Поне този път можеха да го направят.

Таксито, което се отзова, бе стар очукан форд, модел „Краун Виктория“, тъмнооранжев на цвят, с полицейски прожектор на лявата колонка и таксиметрова табелка на покрива. Определено не изглеждаше добре. Но пък се движеше без проблеми. Измина двата километра до дома на Шевик с известно подрусване и поскърцване и спря отпред. Ричър помогна на Шевик да прекоси тясната бетонна пътека до входната врата. А тя отново се отвори, без да се налага Шевик да използва ключа си. Съпругата му впери поглед в тях. На лицето ѝ бе изписан безмълвен въпрос: „Такси? Заради коляното? Защо тогава се връщаш с този големия?“. Но най-вече: „Дължим ли още хиляда долара?“.

— Сложно е — отново каза Шевик.

Влязоха в кухнята. Печката беше студена. Нямаше вечеря. Днес вече се бяха хранили. Седнаха около масата. Шевик разказа своята част от историята. Обясни, че Фисник не се появил. Вместо него дошъл друг. Заместник. Призрачно блед непознат с голям черен бележник. Стигна до момента, в който Ричър предложил да го замести.

Погледът на Мария Шевик се насочи към Ричър. Който каза:

— Сигурен съм, че беше украинец. На врата си имаше затворническа татуировка. Несъмнено на кирилица.

— Не мисля, че Фисник беше украинец — отбеляза госпожа Шевик. — Фисник е албанско име. Проверих в библиотеката.

— Заяви, че Фисник е бил сменен. Каквато и работа да съм имал с Фисник, вече ще я имам с него. Клиентите на Фисник вече са негови клиенти. Който дължи пари на Фисник, вече ги дължи на него. Повтори го няколко пъти. Настоя, че било съвсем елементарно.

— Поиска ли още хиляда долара?

— Отвори бележника си, но го държеше толкова близо до гърдите си, че трудно можеше да види каквото и да било. Попита за името ми. Отвърнах му, че съм Арън Шевик. Погледна в бележника и кимна. А това ми се стори странно.