Ли Чайлд - Едно на милион

— А можете ли да ги намерите?

— Не можем да намерим дори осемнайсет цента.

— Защо толкова скоро?

— Някои неща не могат да чакат.

— Какво ще правите?

Мария Шевик свали длани от лицето си.

— Ще ги вземем назаем. Какво друго ни остава?

— От кого?

— От човека със затворническата татуировка — отвърна тя. — Нямаме друг избор. Продадохме всичко, взехме пари откъде ли не.

— Можете ли да ги върнете?

— Ще мислим за това, когато му дойде времето.

Никой не каза нищо.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна — каза Ричър.

Мария Шевик го погледна.

— Можете — каза тя.

— Така ли?

— Всъщност длъжен сте.

— Така ли?

— Човекът със затворническата татуировка смята, че вие сте Арън Шевик. Трябва да вземете заем от наше име.

Обсъждаха ситуацията в продължение на трийсет минути. Ричър и семейство Шевик. Анализираха я от всеки възможен ъгъл. Част от условията бяха зададени предварително. И не подлежаха на коментар. Семейство Шевик се нуждаеха от парите. Това беше безспорно. Нуждаеха се от парите до утре сутринта. Утре, не вдругиден. Точка.

Но не казваха защо.

Бяха изгубили спестяванията, трупани цял живот. Бяха изгубили и къщата, ипотекирана отново. Бяха сключили договор, съгласно който щяха да останат в нея до края на дните си, но нотариалният акт вече беше в банката. И вече бяха похарчили получените пари. Нямаше откъде да намерят още. Кредитните им карти — излезли отдавна на червено — бяха анулирани. Бяха взели заеми, гарантирани с пенсиите им. Бяха осребрили застраховките си „Живот“, бяха се отказали дори от домашния телефон. Бяха продали колата и всичко останало, което имаше някаква стойност. Бяха останали единствено с дрехите на гърба си и личните си вещи. В допълнение към тях притежаваха пет брачни халки от деветкаратово злато, три пръстена с малки диаманти и позлатен часовник с пукнато стъкло. Ричър предположи, че дори в най-щастливия ден от живота си най-милозливият собственик на заложна къща в света едва ли ще ги оцени на повече от двеста долара. Не повече. И най-много на сто в някой не толкова щастлив ден. Капка в морето. Дори по-малко.

Двамата Шевик споделиха, че са се обърнали към Фисник за пръв път преди пет седмици. Научили името му от някаква съседка. Като клюка, не като препоръка. Ставало въпрос за скандал. За трагичната история на братовчеда на съпругата на племенника на друга съседка, която взела пари от някакъв гангстер в бар. Който — можете ли да си представите? — се казвал Фисник. С помощта на слухове, които дочул тук-там, Шевик стеснил радиуса на търсене и започнал да проверява всеки бар в очертания периметър. Чувствал се неловко, изчервявал се дори, когато разпитвал барманите дали познават човек на име Фисник. В четвъртото заведение, в което се отбил, един дебелак му посочил иронично масата в ъгъла.

— Как процедирахте? — попита Ричър.

— Всичко мина много лесно — отвърна Шевик. — Пристъпих към него и останах прав, докато ме огледа хубаво. После той ме подкани с жест да седна. Отначало увъртах, но накрая си признах направо, че ми трябват пари, а доколкото знам, той отпуска заеми. Попита за каква сума става въпрос. Казах му, а той ми обясни условията на договора. И ми показа снимките. После ме накара да изгледам онова видео. Накрая му дадох номера на банковата ни сметка. Двайсет минути по-късно получих парите. Преводът бе направен от някаква офшорна компания в Делауеър.

— Мислех, че са ви дали цяла торба с пари в брой — отбеляза Ричър.

— Не, но сме длъжни да се разплащаме в брой.

Ричър кимна.

— Става въпрос за две неща — каза той. — Които се случват едновременно. Лихварство и пране на пари. Превеждат мръсните пари, а в замяна получават кеш от улицата. Плюс тлъста лихва. Прането на пари обикновено е свързано с определен процент загуба, а не печалба. Тези типове определено са умни.

— Нямам представа.

— Смяташ ли, че украинците са по-добри или по-лоши?

— Предполагам, че са по-лоши. Законът на джунглата вече го доказва.

— И как ще им платите?

— Ще го мисля, когато му дойде времето.

— Нямаш какво да продадеш.

— Може да изскочи нещо.

— Мечтай си.

— Не, наистина. Очакваме нещо. Имаме всички основания да се надяваме, че ще се случи съвсем скоро. Просто трябва да издържим дотогава.

Двамата Шевик така и не казаха какво очакват.

Двайсет минути по-късно Ричър слезе невъзмутимо от бордюра, прекоси улицата с четири бързи крачки, стъпи на отсрещния тротоар и отвори вратата на бара. Вътре изглеждаше по-светло, но само защото навън бе започнало да се смрачава. Беше станало и по-шумно, тъй като клиентелата се бе увеличила. Ричър забеляза петима мъже, седнали плътно един до друг на маса за четирима, да си разказват оживено някакви весели истории.