Ли Чайлд - Едно на милион

Все тая, помисли си Ричър.

Стана от мястото си и тръгна към вратата. Навън го посрещна мрак. До тротоара бе спряла кола. Черен линкълн с работещ двигател, със задрямал зад волана шофьор, облегнал се на седалката, навел глава настрани, разтворил широко колене и лакти. Приличаше на всеки друг шофьор на лимузина по света, който си почива от натовареното ежедневие.

До колата стоеше втори мъж, подпрял се на задната броня. Беше облечен по същия начин, както и шофьорът. И мъжът в бара. Черен костюм, бяла риза, черна копринена вратовръзка. Нещо като униформа. Беше кръстосал и ръце, и глезени. Стоеше и чакаше. Приличаше на мъжа от бара, но след като е прекарал месец на слънце. Бял, но не чак луминесциращ. Имаше късо подстригана руса коса, чупен и накриво зараснал нос, белези над веждите. Лош боец, помисли си Ричър. Очевидно е получавал доста удари.

— Ти ли си Шевик? — попита мъжът.

— Кой се интересува? — отвърна Ричър.

— Хората, от които взе пари назаем.

— Говориш, все едно вече знаеш кой съм.

— Ще те изпратим до вас.

— Ами ако не искам? — попита Ричър.

— Това е част от сделката.

— Каква сделка?

— Трябва да знаем къде живееш.

— Защо?

— За застраховка?

— Проверете името ми.

— Вече го направихме.

— И?

— Няма те в телефонния указател. Не притежаваш собственост.

Ричър кимна. Семейство Шевик се бе отказало от домашния телефон. И бе прехвърлило на банката собствеността върху къщата.

— Затова трябва да ти дойдем на гости. Лично — обясни мъжът.

Ричър замълча.

— Има ли госпожа Шевик? — попита онзи.

— Защо?

— Може би трябва да я посетим. Да се запознаем и с нея, докато оглеждаме жилището ти. Поддържаме близки отношения с нашите клиенти. Ставаме семейни приятели. Намираме го за особено полезно. А сега се качвай в колата.

Ричър поклати глава.

— Не ме разбираш правилно — продължи непознатият. — Нямаш избор. Това е част от сделката. Ти взе нашите пари.

— Вашият приятел с млечнобялата кожа вътре ми обясни договора. Изложи всички условия, и то най-подробно. Разказа ми за административните такси, динамичното ценообразуване, наказанията при просрочване. В един момент дори ми показа снимки. След което ме попита дали приемам условията на договора, а аз ги приех. Така сключихме сделката. И след като веднъж сме я сключили, не може да променя условията — да ми праща кола, да иска да водя някого у дома, да го запознавам със семейството. Би трябвало да поиска съгласието ми предварително. Договорът прилича на двупосочна улица. Нужни са преговори и взаимно съгласие. Не може да се променя едностранно. Това е основен принцип.

— Голям си умник.

— Мога само да се надявам — отвърна Ричър. — Понякога се притеснявам да не би да подхождам твърде педантично.

— Какво?

— Можеш да ме поканиш в колата, но не можеш да ме задължиш да се кача.

— Какво?

— Чу ме.

— Добре, предлагам ти да се повозиш. Последен шанс. Качвай се в колата.

— Кажи „моля“.

Непознатият се замисли. Накрая каза:

— Качи се в колата, моля.

— Добре — съгласи се Ричър. — След като ме молиш така любезно.

Най-безопасният начин да превозиш заложник, който не проявява особено желание да следва инструкциите, е да го накараш да седне зад волана и да не му позволиш да си сложи предпазния колан. Мъжете с линкълна не направиха това. Те се спряха на втората най-добра възможност. Настаниха Ричър на задната седалка, точно зад празното място, предназначено за пътника до шофьора. Така пред него нямаше мишена, която евентуално да атакува. Човекът, с когото Ричър бе разговарял на улицата, седна до него, зад шофьора, и се извърна леко настрани, за да не изпуска Ричър от поглед.

— Накъде? — попита той.

— Завий обратно — каза Ричър.

Шофьорът направи обратен завой, при което предното дясно колело се качи на бордюра.

— Карай направо още пет преки — каза Ричър.

Шофьорът потегли. Той беше умалена версия на първия тип. Не беше толкова светъл. Определено беше европеец, но не чак ослепително бял като онзи в бара. Имаше същата коса — късо подстригана, златиста и лъскава. На опакото на лявата му длан имаше белег от нож. Вероятно бе получил раната, докато се бе защитавал. Изпод левия ръкав на ризата му се подаваше поизбеляла татуировка на паяжина. Имаше големи розови уши, щръкнали от двете страни на главата му.

Колелата се търкаляха по напукан асфалт и неравен паваж. След пет преки стигнаха до четирилентовото кръстовище със светофара, където Шевик бе изчакал, за да пресече. Тук напускаха стария свят и навлизаха в новия. А там ги очакваше равен и открит терен. Плюс бетон и чакъл. Широки тротоари. Всичко това изглеждаше по различен начин в сумрака. В далечината пред тях се намираше автогарата.