Ли Чайлд - Едно на милион

— Направо — каза Ричър.

Шофьорът потегли на зелено. Подминаха автогарата. Озоваха се на солидно разстояние от високите сгради в центъра. След седем-осемстотин метра стигнаха разклона, на който автобусът бе завил на излизане от магистралата.

— Завий надясно — каза Ричър.

Вече бе видял двете ленти на Сентръл Стрийт, която не след дълго се разширяваше до четири ленти и започваше да носи съответния номер от щатската пътна мрежа. Появи се и огромният супермаркет, следван от офис центровете.

— Къде отиваме, по дяволите? — попита мъжът на задната седалка. — Никой не живее тук.

— Затова ми харесва — отвърна Ричър.

Асфалтът бе гладък. Гумите съскаха тихо по него. Пред тях нямаше трафик.

Дали пък след тях не се движеше друг автомобил? Ричър нямаше представа. Не можеше да поеме риска да се обърне и да погледне назад.

— Кажете ми пак защо искате да се срещнете с жена ми — попита той.

— Намираме го за особено полезно — каза мъжът до него.

— Как по-точно?

— Човек изплаща редовно банковия си кредит, защото се притеснява за доброто си име, за кредитния си рейтинг, за общественото си положение. Тези неща не се отнасят за теб. Ти и бездруго си на дъното. Какво може да те притесни? Какво може да те накара да ни се издължиш?

Подминаха бизнес центровете. Отново никакъв трафик. Далече пред тях се появи автосалонът. Телена ограда, редици от тъмни силуети, предимно сиви на лунната светлина.

— Звучи ми като заплаха — отбеляза Ричър.

— Дъщерите също вършат работа.

Никакъв трафик.

Ричър удари в лицето мъжа до себе си. Ей така, изневиделица. Рязка и мощна мускулна експлозия. Без предупреждение. Удар, насочен от долу нагоре, нанесен с цялата сила и бързина, които тясното пространство на автомобила позволяваше. Главата на мъжа се заби в рамката на прозореца зад гърба му. Кръв от разбития му нос опръска стъклото.

Ричър замахна отново и удари шофьора. Със същата сила. И същия резултат. Наведе се напред и стовари дясно кроше в ухото му. Цялото тяло на шофьора отлетя рязко встрани, а главата му се удари в стъклото и отскочи, за да посрещне втори десен удар, отново в ухото, последван от трети. Сега вече шофьорът изгуби съзнание и тялото му се сгромоляса върху волана.

Ричър се сви на топка.

Само след секунда линкълнът се заби в оградата на автосалона със скорост от близо седемдесет километра в час. Ричър чу силния удар, скърцането на ламарини, експлозията на въздушните възглавници, една от които опря в облегалката на предната седалка. В същия миг линкълнът преодоля оградата и се блъсна в първия автомобил, паркиран в дългата редица, над която се вееха цветни флагчета. Той се заби странично в лъснатите до блясък врати на колата, предното му стъкло се пръсна, задницата му подскочи във въздуха и тупна силно на земята. Двигателят угасна и линкълнът потъна в тишина, нарушавана единствено от ядното съскане, което долиташе откъм смачкания преден капак.

Ричър се изправи на задната седалка. Гърбът му бе поел всички удари. Чувстваше се така, както Шевик се бе чувствал след онова падане. Здравата разтърсен. Болки навсякъде. Както обикновено или по-зле? Както обикновено, предположи Ричър. Размърда първо главата, после врата, раменете и накрая краката си. Нямаше нищо счупено. Нищо разкъсано. Нищо кой знае колко болезнено.

Това не можеше да се каже за двамата украинци. Лицето на шофьора бе размазано от въздушната възглавница, а тилът му бе ударен от неговия колега, който не бе сложил предпазен колан. В резултат на което бе полетял напред като копие и се бе забил в предното стъкло. И в момента стоеше там, превит в кръста над предния капак, с лице върху ламарината. Най-близо до Ричър бяха краката му. Те не помръдваха. Шофьорът също не помръдваше.

Ричър отвори с усилие вратата. Разнесе се скърцане на разкривен метал. Изпълзя навън, след което едва успя да я затвори. Нямаше трафик. Нито в едната, нито в другата посока освен чифт мъждукащи фарове в далечината, може би на километър и половина, два. Те обаче приближаваха. Ако колата се движеше с деветдесет километра в час, Ричър разполагаше най-много с минута. Колата, която линкълнът бе ударил, се оказа микробус. Форд. Едната му страна бе здравата вдлъбната. Извита като банан. На предното му стъкло имаше табелка, която гласеше, че автомобилът не е катастрофирал. Самият линкълн ставаше само за скрап. Цялата му предница, чак до предното стъкло, бе нагъната като акордеон. Досущ като в онези реклами, които доказваха нагледно безопасността на колите. Ако не се броеше мъжът, проснат върху предния капак, разбира се.