Ли Чайлд - Едно на милион

Обичала и средното училище, и гимназията. Била много популярна сред връстниците си. Всички я харесвали. Участвала в училищните пиеси, пеела в хора, била в отборите по лека атлетика и плуване. Взела диплома, но не постъпила в колеж. Оценките ѝ били добри, просто не искала да учи. Предпочитала да общува с хората, да се усмихва, да разговаря, да очарова. Да ги подчини на волята си, честно казано. Искала да служи на някаква кауза.

Започнала работа в компания за връзки с обществеността и се местела от една пиар агенция в друга, като вършела всичко, за което местните фирми отпуснат бюджет. Трудела се усърдно, създала си добро име, получавала повишение след повишение и преди да навърши трийсет, изкарвала повече пари, отколкото баща ѝ някога бил получавал като шлосер или монтьор. Десет години по-късно, когато вече била на четирийсет, продължавала да се справя все така добре, но почувствала, че кариерата ѝ забавя своя ход. Ускорението ѝ отслабвало. Вече виждала тавана над главата си. Започнала да се застоява на бюрото и да се замисля: дотук ли бях?

Не, решила тя. Нуждаела се от един последен голям удар. Повече от голям. Мег разбирала, че живее и работи на неподходящо място. Трябвало да се премести. В Сан Франциско най-вероятно, където са големите технологични компании с големите бюджети. Където хора като нея решават далеч по-сложни задачи. Рано или късно трябвало да се премести там. Или в Ню Йорк. Тя обаче се колебаела. А времето минавало. Мег не отишла в Сан Франциско, но Сан Франциско дошъл при нея. Образно казано. Впоследствие научила, че специалистите по недвижими имоти и финансистите на големите технологични компании непрекъснато се надпреварват да предскажат къде ще се появи новата Силициева долина. За да изпреварят останалите. Поради някаква причина родният град на Мег отговарял на всички условия. Възстановявал се от кризата, разполагал с необходимата работна ръка, със съответните сгради, енергийни мощности, скоростен интернет и прочие. Първите емисари вече душели наоколо.

Приятел на приятел на Мег я запознал с човек, който познавал друг човек, който ѝ уредил интервю със собственика на новосъздадена компания. Срещнали се в едно кафене в центъра. Шефът се оказал двайсет и пет годишен, току-що пристигнал от Калифорния. Компютърен гений, роден в чужбина, на когото му хрумнала революционна идея за медицински софтуер и мобилно приложение. Мария Шевик призна, че няма представа какъв точно бил продуктът. Знаела обаче, че мнозина ще забогатеят от него.

Мег получила работата. Старши вицепрезидент по комуникациите и връзките с обществеността. Компанията все пак била стартъп — мастилото на учредителния договор и останалите документи още не било изсъхнало, както се казва — затова и заплатата не била голяма. Плащали ѝ малко повече, отколкото получавала до момента. Но пък имало страшно много бонуси. Опции за закупуване на акции, пенсионни осигуровки, здравни осигуровки, европейски спортен автомобил… Плюс цял куп необичайни за местните, но типични за Сан Франциско екстри като безплатни пици, шоколади и масажи. Всичко това допаднало на Мег. Най-привлекателна ѝ се сторила възможността да купи акции от компанията. Някой ден можела да се превърне в милионер. Или милиардер. Буквално. Така се случвали тези неща.

Отначало всичко вървяло добре. Мег се справяла чудесно с работата си — вдигала много шум, правела страхотна реклама, и на два-три пъти през първата година имали усещането, че аха, и ще стъпят на върха. Но това така и не се случило. Втората година протекла по същия начин. Нещата изглеждали идеални, но… нищо не се случвало. Третата година ситуацията се влошила. Инвеститорите се изнервили. Парите секнали. Но компанията продължавала да се държи. Продали сградата, в която се помещавали, и се настанили като наематели на два етажа от нея. Сложи край на безплатните пици и шоколади. Масите за масаж също изчезнали. Служителите работели по-усърдно от всякога, рамо до рамо в отеснелите офиси, все така уверени, все така решени да успеят.

Тогава Мег се разболяла от рак.

Или по-точно, открила, че шест месеца по-рано се е разболяла от рак. Била прекалено заета, за да ходи по лекари. Решила, че загубата на тегло се дължи на усърдната работа. Но не било така. Диагнозата не била обнадеждаваща. Заболяването се оказало агресивно, при това в напреднал стадий. Единствената надежда била комбинация от няколко нови метода на лечение. Те били екзотични и скъпи, но първоначалните резултати били обнадеждаващи. Тези методи явно работели. Броят на излекуваните пациенти нараствал непрекъснато. Лекарите заявили, че това е единствената възможност, и Мег се записала на първия сеанс още на следващата сутрин.