Ли Чайлд - Едно на милион

— Разкажете ми за адвокатите.

— Работят безплатно — каза Шевик. — Колко добри смяташ, че са в такъв случай?

— Звучи ми като друга кънтри песен.

Шевик не отговори. Съпругата му вдигна поглед.

— Трима са — добави тя. — Трима много симпатични младежи. Работят по някакъв обществен проект. Не се съмнявам в добрите им намерения. Но законовите процедури са прекалено бавни.

— Може да се обърнете към полицията като резервен вариант. След една седмица — ако нещата не се развият според очакванията ви — може да отидете в управлението и да им разкажете всичко.

— Колко добре ще ни защити полицията? — попита Шевик.

— Не особено добре, предполагам — отвърна Ричър.

— И колко дълго?

— Не особено дълго — призна Ричър.

— А и така ще изгорим всички мостове — каза Мария Шевик. — Ако това, което очакваме, не се случи, ще имаме нужда от тези хора повече от всякога. Към кого друг да се обърнем, когато дойде следващата сметка? Обърнем ли се към полицията, ще се лишим от всяка възможност.

— Добре — отвърна Ричър. — Без полиция. Имате седем дни. Съжалявам за Мег. Искрено съжалявам. Надявам се да пребори болестта.

Той стана от мястото си и се почувства огромен в тясната дневна.

— Тръгваш ли? — попита Шевик.

Ричър кимна.

— Ще се настаня в хотел в града — каза той. — Може да се отбия сутринта. За да си вземем „довиждане“, преди да си тръгна. Ако не дойда, беше ми приятно да се запознаем. Желая ви всичко най-хубаво. Дано час по-скоро решите всичките си проблеми.

Ричър остави двамата Шевик да седят мълчаливо в полупразната стая. Излезе през външната врата и тръгна по тясната бетонна пътека, която водеше към улицата. Мина покрай паркираните автомобили и потъналите в мрак къщи, след което излезе на главната улица и продължи към центъра.

Западно от Сентър Стрийт има едно каре, оградено от четири улички с два ресторанта, разположени един до друг, трети, който се намира в северната част на карето, четвърти — в южната, и пети — най-отзад, който гледа към следващата пряка. И петте се радват на добър оборот. Винаги са пълни. Винаги са актуални. Това е основната гурме дестинация в града. Ресторант до ресторант. Доставчиците на продукти и пералните на покривки я обожаваха. Една спирка, петима клиенти. Което улесняваше доставките.

Както и вземанията. Карето се намираше под контрола на украинците, тъй като бе разположено западно от Сентър Стрийт. Те идваха за парите си, точни като швейцарски часовник. Една спирка, петима клиенти. Обичаха района. Появяваха се късно вечер, когато касите бяха пълни. Преди собствениците да се разплатят с някой друг. Влизаха винаги по двама, винаги заедно, с черни костюми, бели ризи и черни копринени вратовръзки. Лицата им бяха бледи и безизразни. Никога не изричаха нито дума. Формално погледнато, полицията трудно би могла да ги обвини в каквато и да било незаконна дейност. Те не казваха нищо. Не бяха казали нищо и в самото начало преди много години, когато бяха изразили напълно субективно мнение като ценители на добрия интериор и добрата кухня, след което бяха промълвили загрижено: „Хубаво местенце. Ще бъде жалко да му се случи нещо“. Тогава бяха разговаряли съвсем любезно. А когато им бяха предложили стодоларова банкнота, те бяха поклатили глава. Едва когато към първата банкнота се бе присъединила и втора, те бяха кимнали. След тази първа среща собствениците винаги оставяха парите в плик, обикновено при оберкелнера. Който обикновено го предаваше, без да обели и дума. Формално погледнато, това бе напълно доброволен акт. Никой не бе искал каквото и да било. Никой не бе предлагал каквото и да било. Хиляда долара за една обиколка из карето. Пари, спечелени по почти законен начин. Хубава работа, ако можеш да се уредиш с нея. Естествено, че имаше конкуренция. Естествено, че борбата се печелеше от по-важните клечки. От по-влиятелните лейтенанти на боса, които предпочитаха спокойния живот.

Тази вечер обаче не им донесе очакваното спокойствие.

Те паркираха автомобила си на Сентър Стрийт и започнаха с двата най-близки ресторанта, онези, които бяха разположени един до друг, после обиколиха карето в посока, обратна на часовниковата стрелка. Така третата им спирка бе на северната страна, четвъртата — на задната уличка, а петата — на южната страна. Когато приключиха там, двамата продължиха към ъгъла. Така щяха да завършат обиколката си и да се качат в колата.

И те го направиха. Но без да забележат две много важни подробности. В съседната пряка бе паркиран автомобил на „Пътна помощ“. Стоеше на място, но с работещ двигател и пуснати аварийни светлини. От другата страна на улицата стоеше мъж с черен шлифер, който крачеше бързо към тях. Какво ли означаваше това? Дори не се замислиха. Те бяха високопоставени лейтенанти, които предпочитаха спокойния живот.