Ли Чайлд - Едно на милион

Улицата пред бара беше пуста. Не се виждаха нито автомобили, нито нагли бандити. Ричър намали крачка и надзърна през мръсния прозорец. Покрай прашните арфи и детелини. Бледият украинец седеше на масата в далечния ъгъл. Беше сам, а не в компанията на поредния неудачник, на когото съдбата бе обърнала гръб.

Ричър отмина. Тялото му се отпускаше с всяка крачка и той се чувстваше все по-добре. Излезе от квартала със старите постройки и се озова на кръстовището със светофара и четирите ленти. Зад гърба му остана и автогарата. Той вдигна поглед. Потърси в небето сияние от неонови реклами. Които можеха да принадлежат на банки, застрахователни компании или местни телевизии. Или на хотели. Или на всички изброени. Видя общо шест. Шест небостъргача, извисили гордо снага. Местното сити. Макар и силно казано.

По-голямата част от неоновото сияние идваше отляво, което означаваше югозапад. Ричър реши да мине напряко и да се насочи право натам. Зави наляво, прекоси Сентър Стрийт и продължи по улица, която някога е била същата като онази, на която се намираше барът. После обаче общината бе наляла доста пари и ѝ бе придала далеч по-приличен вид. Уличното осветление работеше. Тротоарите бяха чисти. Не се виждаха магазини или офиси с дъски, заковани по витрините и прозорците. Повечето сгради бяха заети от офиси. Много от които защитаваха достойни каузи. Общинска администрация, комунални услуги, семеен консултант, местният щаб на политическа партия… Всички бяха потънали в мрак освен един. Намираше се на отсрещния тротоар в края на улицата. Беше ярко осветен. Фасадата му наподобяваше витрината на стар магазин. Имаше табела, изписана със старомоден шрифт, досущ като пишещите машини на морската пехота, които Ричър бе използвал като млад. Табелата гласеше: Проект по публично право.

Арън Шевик бе споменал, че адвокатите, към които се е обърнал, са трима. И работели именно по такъв проект.

Трима симпатични младежи.

През прозореца се виждаха модерно обзаведени работни места с мебели от светло дърво и бюра, отрупани с папки и документи. Зад бюрата седяха трима мъже. Определено млади. Ричър не можеше да прецени дали са симпатични или не. Интересуваше го съвсем друго. Тримата бяха облечени по един и същ начин — бежови памучни панталони и сини ризи.

Ричър прекоси улицата. Отблизо вече успя да прочете имената им, изписани на вратата. Със същия шрифт като на стара пишеща машина, но по-дребен. Джулиан Харви Ууд, Джино Веторето и Айзък Мехай-Байфорд.След името на всеки от тях имаше куп съкращения. Всевъзможни докторски степени. Една от Станфорд, една от Харвард и една от Йейл.

Ричър отвори вратата и влезе.

Тримата вдигнаха глави и го погледнаха с изненада. Единият бе мургав, другият рус, а третият — нещо по средата. На възраст бяха някъде между двайсет и пет и трийсет. Изглеждаха уморени. Приличаха на хора, които работят до късно и карат на пица и кафе.

— С какво можем да ви помогнем? — попита мургавият.

— Кой, кой е? — попита Ричър. — Кой е Джулиан? Джино? Айзък?

— Аз съм Джино.

— Приятно ми е да се запознаем, Джино — каза Ричър. — Случайно да познаваш възрастна двойка на име Шевик?

— Защо?

— Прекарах известно време с тях. Запознах се с проблемите им. Споменаха, че са се срещнали с трима адвокати, които работели по някакъв проект. Запитах се дали не сте вие. Всъщност предполагам, че сте вие. Защото колко подобни проекта би могла да финансира градската управа?

Русият отвърна:

— Ако те са наши клиенти, очевидно е, че не можем да обсъждаме случая им.

— А вие кой сте?

— Джулиан.

Третият, който не бе нито мургав, нито рус, каза:

— Аз съм Айзък.

— Аз съм Ричър. Приятно ми е. Шевик ваши клиенти ли са?

— Да — отвърна Джино. — Затова не можем да обсъждаме случая.

— Да приемем, че става въпрос за хипотетичен казус. В ситуация като тяхната не би ли трябвало някой от двата гаранционни фонда да поеме разходите и да извърши плащането в рамките на седем дни?

— Наистина нямаме право да го обсъждаме — настоя Айзък.

— Говорим по принцип. На теория — отвърна Ричър. — Един вид абстрактна илюстрация.

— Сложно е — заяви Джулиан.

— Защо?

— На теория случаят изглежда елементарен, но намесата на роднини, които поемат ролята на гаранти по плащането, го усложнява неимоверно. Подобно действие показва, че случаят не е чак толкова спешен, и отнема от приоритета му. Буквално. Молбата получава входящ номер с по-нисък приоритет. Гаранционните фондове разглеждат десетки хиляди подобни случаи. Може би стотици хиляди. И ако служителите им разберат, че пациентът все пак получава медицинска помощ, те поставят на документите съответния входящ номер. С по-нисък приоритет. Така молбата отива, ако не на дъното на купчината, то поне някъде по средата. А това означава, че няма да бъде разгледана скоро. Служителите разглеждат първо най-спешните случаи.