Ли Чайлд - Едно на милион

И тогава започнали всички проблеми.

— Изскочи някакъв проблем със здравната ѝ застраховка — каза Мария Шевик. — Системата отхвърляше номера ѝ. Лекарите тъкмо бяха подготвили Мег за химиотерапия, когато се появиха някакви хора и започнаха да я питат за трите ѝ имена, датата ѝ на раждане, номера на социалната ѝ осигуровка. Същински кошмар. Свързаха се със здравноосигурителната компания, но като че ли никой не знаеше какво става. Виждаха номера ѝ в системата, виждаха, че е клиент, но при всяко въвеждане на кода, тя го отхвърляше. Подаваше съобщение за грешка. Решиха, че проблемът е компютърен. Нищо особено. Заявиха, че ще го оправят още на следващия ден. От болницата обаче бяха категорични, че не могат да чакат. Накараха ни да подпишем формуляр, с който се задължавахме да покрием всички разходи, ако парите от здравната застраховка не пристигнат. Увериха ни, че е чиста формалност. Непрекъснато ставали компютърни грешки. Всичко щяло да се оправи.

— Предполагам, че не се е оправило — отбеляза Ричър.

— Мина събота, мина неделя, направиха още два сеанса. Накрая дойде понеделник и разбрахме.

— Какво разбрахте? — попита Ричър, макар вече да се досещаше.

Мария Шевик поклати глава, въздъхна и закри устата си с длан, сякаш не намираше сили да изрече думите. Сякаш не можеше да продължи да говори. Съпругът ѝ се приведе напред, опря лакти на коленете и довърши историята.

— На третата година, когато инвеститорите започнали да се изнервят… — започна той. — Оказало се, че положението е много по-зле, отколкото си го представяли. Отколкото не само инвеститорите, но и служителите си го представяли. Шефът криел истината от всички. Включително от Мег. А зад кулисите всичко се разпадало. Шефът не плащал сметките. Нито цент. Не подновил здравните застраховки на служителите. Не платил вноските по старите застраховки. Системата отхвърляла номера на Мег, защото полицата ѝ била анулирана. На четвъртия ден от лечението открихме, че тя няма нито социална осигуровка, нито здравна застраховка.

— Вината не е нейна — каза Ричър. — Става въпрос за финансова измама или грубо нарушение на договора. Трябва да има начин.

— Всъщност има два начина — обясни Арън Шевик. — Единият е държавният гаранционен фонд, другият е гаранционният фонд на застрахователния бранш. И двата са създадени именно с тази цел. Естествено, свързахме се с тях. Хората в двата фонда заявиха, че ще обсъдят помежду си кой каква част от отговорността да поеме, след което ще възстановят всичките ни разходи дотук и ще поемат бъдещите. Очакваме решението им тези дни.

— Но не можете да прекратите или да отложите лечението на Мег.

— Тя се нуждае от две-три процедури дневно. Химиотерапия, лъчетерапия, скенери, лабораторни изследвания, специална диета… Не може да получи социална помощ, защото формално се води на работа и получава заплата. Пресата не прояви никакъв интерес към случая. Какво толкова е станало? Детето се нуждае от нещо, родителите ще го осигурят. Къде е интригата? Може би не трябваше да подписваме онзи формуляр. Може би щяха да се появят други варианти. Но го направихме. Вече е прекалено късно. Очевидно е, че болницата иска да си получи парите. Това не е спешен случай. Тези разходи не могат да бъдат отписани току-така. Апаратите, които използват, струват по един милион долара. Те купуват радиоактивни кристали. Затова си искат парите предварително. Така процедират в подобни случаи. Парите на масата. И не си мърдат пръста, докато не ги получат. Не можем да направим нищо. Стискаме зъби и чакаме да се случи нещо. Може да е още утре. До края на седмицата има още седем дни.

— Трябва ви адвокат — каза Ричър.

— Не можем да си го позволим.

— Вероятно можете да се възползвате от някой основен правен принцип, според който можете да получите безплатен юридически съвет.

— Вече го получихме. И то от трима адвокати — отвърна Арън Шевик. — Те поемат случаи от обществен интерес. Но са бедни хлапета. По-бедни са дори от нас.

— До края на седмицата има още седем дни — каза Ричър. — Звучи ми като кънтри песен.

— На това се надяваме.

— Предполагам, че можем да го наречем някакъв план.

— Благодаря.

— А имате ли резервен план?

— Не.

— Можете да се скриете. Аз отдавна ще съм напуснал града. Снимката, която ми направиха, няма да им помогне да ме открият.

— Ще си тръгнеш, така ли?

— Никъде не оставам цяла седмица.

— Те разполагат с имената ни. Не се съмнявам, че могат да ни открият. Все някъде фигурираме. Ако не в телефонния указател, то другаде.