Ли Чайлд - Едно на милион

Разделиха се, когато стигнаха предния капак на автомобила — пътникът мина от едната страна, шофьорът — от другата. Отвориха вратите почти едновременно, но не съвсем. Огледаха се за последен в път, в случай че някой се съмнява кой е господарят на този квартал.

Дори не забелязаха, че камионът на „Пътна помощ“ потегля бавно на заден ход право към тях. Не забелязаха и че мъжът с шлифера слиза от отсрещния тротоар и тръгва диагонално към тях.

Настаниха се на местата си, наместиха крака и гърбове, но преди да затворят вратите, от едната им страна изникна сянка, а от другата се появи мъжът с шлифера. И двамата държаха в ръце 22-калиброви полуавтоматични пистолети с дебели издължени заглушители. Чу се само па-па-па , когато от дулата им излетяха куршуми, които се забиха в главите на двамата украинци. Изстрелите дойдоха съвсем отблизо, а всеки от нападателите държеше пистолета на нивото на кръста си. Двамата мъже в колата политнаха напред и навътре, в посока, обратна на изстрелите. Главите им се блъснаха една в друга над часовника на арматурното табло, сякаш се бореха за повече място.

Миг по-късно нападателите затвориха двете предни врати. Появи се и камионът на „Пътна помощ“. Мъжът, изникнал от сенките, и неговият колега с шлифера се разбързаха да го посрещнат. Шофьорът слезе. Тримата заедно наместиха задните колела върху вилката, повдигнаха автомобила и се качиха в кабината. Потеглиха бавно и спокойно. Гледката бе съвсем обичайна. Повреден автомобил, който камионът за аварийна помощ тегли на предните колела, а задницата му е вдигната във въздуха. Не се виждаше нищо през прозорците. Гравитацията се бе погрижила за това. Телата и на двамата украинци се бяха свлекли на пода. Още бяха меки и отпуснати. Щяха да се вкочанят едва след няколко часа.

Отправиха се директно към автоморгата. Там откачиха колата и я оставиха на място, където земята бе подгизнала от моторно масло. Появи се огромен багер. Вместо кофа той имаше масивни вилки отпред. Повдигна автомобила и го понесе към пресата. Постави го върху стоманения под на нещо като метална кутия с три стени, малко по-голяма от самата кола. После включи на задна. Показа се четвъртата стена на металната кутия, която играеше ролята на капак. Някой натисна бутона.

Изръмжаха мощни двигатели, завиха хидравлични плъзгачи и пресата притисна неумолимо колата отгоре и отстрани със сила от сто и петдесет тона във всяка посока. Разнесоха се стържене, скрибуцане, скърцане, хрущене… Чуваше се как металът се разкъсва. Накрая пресата спря и се върна в начално положение, като остави след себе си куб смачкан метал с размери метър на метър на метър. Той остана в продължение на няколко секунди върху масивната желязна скара на дъното на пресата, за да могат различните течности да се отцедят. После се появи друг багер, близнак на първия. Вместо огромни вилки той имаше отпред огромни хидравлични щипки, с които взе куба и го нареди като тухла във внушителна стена от стотици подобни кубове.

Едва тогава мъжът с шлифера позвъни на Дино. На практика бяха разменили лихварския бизнес за гурме квартала. Което изглеждаше неизгодна сделка, но само в краткосрочен план. В дългосрочен можеше да донесе голяма печалба. Така албанците запречиха с крак вратата на украинците. И онези не можеха да я затворят. Хората на Дино бяха извоювали плацдарм, който лесно можеха да удържат, а после и да разширят. Но най-важното, бяха показали, че могат да преначертаят картата на града.

Тази вечер Дино заспа щастлив.

Ричър се радваше на късмета, който бе извадил с таксито на паркинга на супермаркета. Донякъде заради спестеното време. Очакваше отсъствието му да разтревожи семейство Шевик. Донякъде и заради спестените усилия, особено в момент, когато катастрофата го бе натъртила здравата. Но пътуването с такси имаше и неблагоприятен ефект. Ричър чувстваше тялото си сковано. Всяка крачка по пътя към центъра на града бе съпроводена от болка.

Чувството за ориентация му подсказа, че вече познава най-удобния маршрут. Обратно покрай бара, покрай автогарата и напред към Сентър Стрийт, където би трябвало да се намират хотелите от големите национални вериги, може би малко по на юг, но в рамките на една-две преки. Ричър бе виждал всякакви градове из цяла Америка. И добре ги познаваше. Вървеше по-бързо, отколкото му се искаше, като обръщаше специално внимание на стойката си — вдигната глава, изпънати рамене, отпуснати ръце, изправен гръб и прочие, — за да открие всички болки и натъртвания, да ги пребори и да ги прогони от тялото си.