Ли Чайлд - Едно на милион

Заместникът на Фисник бе преценил, че е най-добре да се оттегли. Бе позвънил по телефона. Човекът, на когото се бе обадил, се бе свързал с друг. Който на свой ред се бе свързал с друг, по-високо в йерархията. Защото лошите новини пътуват бавно. Дино научи за случилото се час по-късно. И събра най-близките си хора в дъскорезницата.

— Възможните сценарии са два — заяви той. — Или онази история за списъка с информатори на новия шеф на полицията е вярна и украинците са се възползвали най-подло от случая, за да сложат ръка върху лихварския ни бизнес, или не е вярна и те са планирали всичко това от самото начало. Изиграли са ни, за да им разчистим сами пътя.

— Да се надяваме, че е първото — каза неговият пръв помощник и дясна ръка.

Дино потъна в продължително мълчание.

— Опасявам се, че трябва да се престорим, че е първото — каза той накрая. — Защото нямаме избор. Не можем да започнем война. Не и в този момент. Ще им позволим да задържат лихварския бизнес. Няма как да си го върнем. Но ще отстъпим с чест. Ще изравним резултата. Два на два. Това е най-малкото, което можем да направим. Убийте двама от техните и ще приемем, че сме квит.

— Кои двама? — попита дясната му ръка.

— Няма значение — отвърна Дино.

После промени решението си.

— Не, ще ги изберем внимателно — каза той. — Ще се опитаме да извлечем предимство.

Ричър слезе от таксито и тръгна по тясната бетонна пътека. Вратата се отвори, преди да посегне към звънеца. Лампата в коридора освети фигурата на прага. Беше Шевик. В ръката си държеше телефон.

— Парите дойдоха преди час — каза той. — Благодаря ти.

— За нищо — отвърна Ричър.

— Закъсня. Решихме, че няма да се върнеш.

— Наложи се да свърша нещо.

— Какво?

— Да влезем вътре — предложи Ричър. — Трябва да поговорим.

Този път използваха дневната. Със снимките на стената и липсващия телевизор. Мария и Арън Шевик се настаниха на двата фотьойла, Ричър седна на малкото канапе.

— Случи се почти същото, което се е случило между теб и Фисник — започна той. — С тази разлика, че онзи тип снима лицето ми. Което може да ни бъде от полза. Твоето име, моето лице. Малко объркване в редиците им няма да ни навреди. Но ако бях истински клиент, това нямаше да ми хареса. Ни най-малко. Щях да се почувствам, сякаш някой е сложил костеливия си пръст на рамото ми. Щях да се почувствам уязвим. Излязох навън и там се случи още нещо. Посрещнаха ме двама души, които искаха да ме изпратят до дома ми, за да видят къде живея. Да се запознаят със съпругата ми, ако имам такава. А това беше още един костелив пръст. Може би цяла костелива длан.

— Какво се случи?

— Тримата сключихме ново споразумение. В което не фигурират нито имената, нито адресът ви. Всъщност крайният резултат е доста объркващ. Исках да внеса елемент на загадъчност. Шефовете им ще заподозрат, че някой им изпраща послание, но няма да знаят кой. Най-вероятно ще решат, че това са албанците. В никакъв случай вие.

— Какво се случи с онези хора?

— Те са част от посланието. Това е Америка. Не изпращай някой задник, който е играл треторазредни боксови мачове в някое мазе в Киев. Отнеси се сериозно. Покажи уважение.

— Те са видели лицето ти.

— Няма да го запомнят. Претърпяха злополука. Ще изгубят част от паметта си. Най-вече последните един-два часа. Лекарите го наричат ретроградна амнезия. Често срещано явление след физическа травма. Ако не умрат, разбира се.

— С други думи, всичко е наред, така ли?

— Не съвсем — призна Ричър.

— Какво друго?

— Тези хора определено не са разумни.

— Знаем.

— Как ще се разплатите с тях?

Двамата Шевик не отговориха.

— След една седмица трябва да върнете двайсет и пет бона. Не можете да закъснеете. Те също ми показаха снимки. Започвам да смятам, че Фисник е бил по-малкото зло. Имате нужда от план.

— Една седмица е много време — отвърна Артър Шевик.

— Не чак толкова — възрази Ричър.

— Може да ни се случи нещо хубаво — каза Мария Шевик.

И нито дума повече.

— Трябва да ми кажете какво чакате — настоя Ричър.

Оказа се, че става въпрос за дъщеря им. Погледът на Мария Шевик пробяга по снимките на стената, докато разказваше историята. Дъщеря им се казвала Маргарет, но още от малка я наричали Мег. Била умно, весело, очарователно дете, изпълнено с енергия. Обичала другите деца. Обичала детската градина. Обичала началното училище. Обичала да чете, пише, рисува… Непрекъснато се усмихвала и бърборела. Била в състояние да накара всеки да направи каквото и да било. Можела да продаде сладолед на ескимос, заяви майката ѝ.