Ли Чайлд - Едно на милион

После му позвъни неговият помощник, за да го уведоми, че същите двама инкасатори не вдигат телефоните си от известно време, а колата им не може да бъде открита никъде. Затова всички шофьори в таксиметровата компания получили описанието на изчезналия автомобил и нареждане да се оглеждат за него. Резултатът не закъснял. Двама шофьори заявили, че са видели колата, закачена на камион на „Пътна помощ“. Задните колела били вдигнати във въздуха, а камионът не бил от най-големите. В кабината му се виждали три силуета. Грегъри отново реши, че всичко е наред. Все пак колите се разваляха от време на време, нали?

Но после си зададе въпроса: „Защо не си вдигат телефоните?“.

В главата му прозвуча гласът на Дино. Имаме човек в автоморгата. Той също ни дължи пари. А на глас Грегъри изрече:

— Дино променя резултата. Сега е четири на два. А не два на два. Сигурно се е побъркал.

— Ресторантите носят по-малко пари от лихварството — отвърна помощникът му. — Вероятно това е послание.

— Да не би Дино да е станал счетоводител, че да прави подобни сметки?

— Не може да си позволи да изглежда слаб.

— Нито пък аз. Четири на два не ме устройва. Кажи на хората ни. Искам до сутринта още двама от неговите извън играта. И този път го направете по-… зрелищно.

Ричър зави първо надясно, после наляво и се озова пред нещо като триъгълник, очертан от три високи хотела, все от национални вериги, които оперираха в средния ценови диапазон. Два бяха разположени източно от Сентър Стрийт, а третият — западно. Ричър избра един наслуки и прекара цели пет минути от живота си на рецепцията, където представи паспорта си, плати с банковата си карта, подписа се два пъти на две различни места поради две различни причини. Навремето влизаше по-лесно в Пентагона.

Ричър взе от фоайето карта на града и се качи в стаята си, която бе съвсем обикновена, без абсолютно никакви отличителни характеристики, но пък имаше баня и легло, а той не се нуждаеше от повече. Седна на леглото и разгъна картата. Градът имаше формата на круша, пресечена от множество улици и булеварди, устремили се към магистралата в северната му част. Автосалонът на „Форд“ и магазинът за земеделска техника се намираха на върха на крушата, където би трябвало да е дръжката. Хотелите пък бяха в средната ѝ част, която бе и най-широка. В бизнес района. Където имаше дори картинна галерия и музей. Кварталът с дома на семейство Шевик се намираше по средата между центъра и източния край на града. Размерите му на картата бяха горе-долу колкото пощенска марка.

Къде би се скрил един богат и умен човек?

Никъде. До този извод стигна Ричър. Градът бе голям, но не достатъчно голям. Мъжът бе известен. Беше си назначил старши вицепрезидент по комуникациите все пак. Всички говореха за него. Снимката му вероятно се бе появявала по вестниците. Възможно ли бе такъв човек да се превърне в отшелник буквално за една нощ? Определено не. Най-малкото, трябваше да се храни. Което означаваше, че излиза, за да хапне някъде. Или че някой му носи храна. И в двата случая все някой щеше да го види. А хората щяха да го познаят. И да се разприказват. Седмица по-късно пред скривалището му щеше да се събере цяла тълпа.

Освен ако хората, които му носеха храната, не приказваха.

Населението на Украйна наближава четирийсет и пет милиона. Немалка част от тях бяха пристигнали в Америка. Ричър нямаше причина да смята, че всички те се познават помежду си. Нямаше причина да приеме, че между тях има връзка. И все пак… това бе единственият начин някой да се скрие в град с тези размери. Единствената гаранция за успех бе да се ползва с протекцията на лоялна и бдителна организация. Почти като таен агент в конспиративна квартира. Който се взира с копнеж в света отвъд прозореца, докато дискретни куриери идват и си отиват.

Една седмица е много време, помисли си Ричър.

Сгъна картата и я прибра в задния си джоб. Прекоси фоайето и излезе навън. Беше гладен. Не бе хапвал нищо от обяда със семейство Шевик. Сандвич с пилешка салата, пържени картофки и кутийка кола. Не беше много, а и оттогава бе минало доста време. Ричър тръгна по Сентър Стрийт и само след пряка и половина осъзна, че повечето заведения с добра кухня и добро обслужване вече са затворени. Бе прекалено късно.

Но това го устройваше. Ричър не се интересуваше от повечето места.

Тръгна на север от Сентър Стрийт, където дебелата част на крушата започваше да изтънява, след което сви на юг, седна на пейката на една автобусна спирка и впери поглед в трафика пред себе си. Хората и автомобилите се движеха като на забавен каданс. Разстоянията между автомобилите бяха доста големи, съпътствани от дълбока тишина. От време на време минаваха и пешеходци, обикновено на групи от по четирима-петима, което, ако се съдеше по възрастта и облеклото им, подсказваше, че са последните клиенти, напуснали някой ресторант наблизо и се прибират у дома. А понякога ставаше въпрос и за първите клиенти на някой наскоро открит модерен бар. Потокът от хора и автомобили бе разделен приблизително поравно между източната и западната страна на Сентър Стрийт, ако се съдеше по това как се носеше по течението. Не, всъщност не се носеше по течението. Излъчваше собствена енергия. Притежаваше собствено привличане.