Ли Чайлд - Едно на милион

От време на време се появяваше и самотен пешеходец, запътил се в едната или другата посока. Все мъже, някои свели очи надолу, други вперили поглед право пред себе си, сякаш се страхуваха някой да не ги види. И всичките бързаха да стигнат час по-скоро там, накъдето се бяха запътили.

Ричър стана от пейката и последва потока, насочен на изток. Елегантно облечените минувачи пред него — четирима на брой — влязоха през една врата вдясно. Ричър надзърна за миг и видя бар, обзаведен като федерален затвор. Барманите носеха оранжеви гащеризони. Единственият служител, който не беше подобаващо облечен, бе портиерът, разположил се на стол от вътрешната страна на вратата. Той носеше черен панталон и черна риза. Имаше черна коса. Албанец, почти сигурно. Ричър познаваше тази част от света. Бе прекарал известно време там. По всичко изглеждаше, че албанецът е пристигнал неотдавна. Изражението му издаваше самодоволство. Разполагаше с власт и се наслаждаваше на този факт.

Ричър отмина. Проследи невзрачен, но целеустремен мъж, който зави зад ъгъла и отвори врата, на която не пишеше абсолютно нищо. В същото време от там изскочи друг мъж, поруменял от радостна възбуда. Хазарт, помисли си Ричър. А не проституция. Добре знаеше разликата. Все пак бе служил цели тринайсет години като военен полицай. Предположи, че мъжът, който влезе току-що, се надява да си върне онова, което е изгубил предишния ден, а онзи, който излезе, е спечелил достатъчно, за да покрие дълговете си и пак да му останат пари за разкошен букет и романтична вечеря. Освен ако не размислеше. Ако не му хрумнеше, че е по-добре да заложи останалите пари и да продължи печелившата серия. Трудна дилема. С почти морално измерение. Какво ли щеше да направи?

Ричър наблюдаваше мъжа. Човекът предпочете букета и вечерята.

Ричър продължи напред.

Албанските инкасатори правеха своите обиколки значително по-късно, защото техните заведения отваряха по-късно, следователно и касите им се пълнеха по-късно. Методът им не приличаше на онзи, който се практикуваше от другата страна на Сентър Стрийт. Те не влизаха вътре. Не демонстрираха заплашително присъствие. Не носеха нито черни костюми, нито черни вратовръзки. Оставаха отвън, в колата. Собствениците на заведенията, които „обслужваха“, ги бяха помолили да не притесняват клиентите. Някой можеше да ги вземе за ченгета или по-лошо, за федерални агенти. Което се отразяваше зле на бизнеса. Не беше в интерес нито на едната, нито на другата страна. Вместо това от заведението излизаше някой служител, който подаваше плика с парите през прозореца на автомобила. Така една обиколка на карето носеше няколко хиляди долара. Хубава работа, стига човек да може да се уреди с нея.

Две преки на изток и една на север от игралния клуб Ричър забеляза три обекта, разположени един до друг и притежавани от една и съща фамилия. Първият беше бар, вторият — денонощен магазин за хранителни стоки, третият — магазин за алкохол. Техните „вноски“ се събираха от двама ветерани в организацията на албанците, пенсионирани костотрошачи, които се радваха на голямо уважение в своите среди. Те се придвижваха от врата на врата с добре отработен ритъм. Разстоянието между входовете бе десетина метра. Единият шофираше, другият седеше зад него. Това бе любимият им метод. Задният прозорец бе смъкнат с пет-шест сантиметра. През този процеп минаваше пликът с парите. Без размяна на реплики. Без личен контакт. После шофьорът натискаше педала на газта и колата се придвижваше бавно-бавно десетина метра напред, където през отворения прозорец се промушваше друг плик. И така нататък, и така нататък… С тази разлика, че пред третата врата през отворения прозорец не се показа плик с пари, а дебел черен заглушител, монтиран на дулото на картечен пистолет.

Пистолетът беше „Хеклер и Кох“ МП5, очевидно настроен на кратки откоси от по три изстрела, защото мъжът на задната седалка получи точно три куршума. Стрелецът се прицели на сляпо, но подходи умно, като отстъпи крачка назад и наведе цевта с надеждата да порази краката, ръцете и евентуално гърдите. Междувременно шофьорът получи същата порция олово, но от другата страна. Куршумите, изстреляни от другия тротоар от втори „Хеклер и Кох“ МП5, пръснаха стъклото и се забиха в главата му.

Стрелците отвориха почти едновременно вратите на колата. Мъжът от отсрещния тротоар избута шофьора на празната седалка до него и зае мястото му, а неговият колега се настани отзад. Двамата затръшнаха вратите и потеглиха. Така четиримата пътници се бяха разположили диагонално двама по двама, едните доволни от добре свършената работа, другите мъртви или на крачка от смъртта.