Ли Чайлд - Едно на милион

Тя се спря на тротоара. Дребничка брюнетка, току-що приключила смяната си.

— Здрасти — каза сервитьорката.

— Благодаря, че се погрижихте за мен. Надявам се да прекарате приятно остатъка от вечерта — каза Ричър и започна да отброява времето наум.

— Пожелавам ви същото и ви благодаря за щедрия бакшиш — отвърна тя.

Сервитьорката стоеше на два метра от него, леко напрегната, леко повдигната на пръсти. Езикът на тялото ѝ бе красноречив.

— Опитах се да преценя какъв бакшиш бих искал да получа, ако бях сервитьор — каза Ричър.

— Видя ли ви в тази роля, никога няма да го забравя.

Ричър отброяваше времето наум, защото очакваше да се случат две неща. Или нищо, или нещо. Може би нищо, защото името Максим Труленко не означаваше нищо за охранителя. Или пък нещо, защото то фигурираше в списъка с ВИП клиенти.

Времето щеше да покаже.

— Какво работите, ако не сте полицай? — попита сервитьорката.

— Търся си работа в момента.

Ако Труленко фигурираше в списъка, процедурата вероятно изискваше охранителят незабавно да позвъни или да изпрати съобщение, след което — било заради получените инструкции, било заради изискванията на процедурата — да излезе, да задържи Ричър по какъвто и да било начин, да го снима с телефона си и да се надява, че екипът за проследяване ще пристигне навреме. Или екипът за отвличане. Ричър не се съмняваше, че разполагат с достатъчно коли. А територията, която трябваше да патрулират, не бе чак толкова голяма. Половин град с формата на круша.

— Съжалявам — каза сервитьорката. — Надявам се бързо да си намерите работа.

— Благодаря — отвърна Ричър.

На охранителя вътре му бяха необходими четирийсет секунди, за да се обади и да получи инструкции, след което да се надигне от стола, да поеме дълбоко дъх и да излезе навън. В такъв случай би трябвало да се появи всеки момент зад гърба им.

Но само ако Ричър бе попаднал на следа.

А това не бе никак сигурно.

— Каква работа бихте искали да вършите? — попита сервитьорката.

Вратата зад тях се отвори и охранителят излезе навън.

Ричър пристъпи към бордюра и се обърна, за да образува нещо като триъгълник, в който сервитьорката се намира от лявата му страна, охранителят — от дясната, а зад гърба му остава свободно пространство.

Охранителят погледна към Ричър и изсъска на сервитьорката:

— Изчезвай, хлапе!

Ричър я погледна.

Тя присви устни. Сякаш изрече безгласно няколко думи. Може би: Виж къде отивам. После хукна. Не буквално. Обърна се и пресече улицата с бързи енергични крачки. Ричър се извърна два пъти, за да погледне през рамо. Погледна след нея само за миг, колкото съзнанието му да запечата фигурата ѝ като кадри от видеоклип. Първия път я видя да крачи на север, на половин пряка разстояние, а втория тя бе изчезнала. Вероятно през някоя врата в края на пряката.

Охранителят заговори бързо:

— Трябва да ми кажете името си, преди да ви свържа с Макс Труленко. А най-добре първо да поговорим, за да разбера откъде се познавате, да успокоя евентуалните му тревоги…

— И кога можем да го направим? — попита Ричър.

— Още сега — отвърна охранителят. — Влезте вътре, ще ви черпя кафе.

Опитва се да ме забави, помисли си Ричър. Докато пристигнат биячите. Огледа улицата и в двете посоки. Не видя фарове. Никой не идваше. Засега.

— Благодаря, но току-що вечерях — отвърна той. — И не ми се пие кафе. Ще се върна утре. По същото време.

Охранителят извади телефона си.

— Мога да му изпратя вашата снимка — каза той. — Като за начало. Това ще ускори нещата.

— Не, благодаря — заяви уверено Ричър.

— И трябва да ми кажете откъде познавате Макс.

— Всички познават Макс. Той е достатъчно известен.

— Какво съобщение искате да му предадете?

— То е само за неговите уши.

Украинецът не отговори. Ричър огледа улицата. И в двете посоки. Никой не идваше. Засега.

— Не ме разбирайте погрешно — продължи охранителят. — Приятелите на Макс са и мои приятели. Но ако познавате Макс, разбирате, че трябва да ви проверим. Не бихте имали нищо против.

Ричър огледа улицата. Сега вече забеляза нещо да приближава. Двойка фарове, появили се от югозападния ъгъл на карето. Те подскачаха нагоре-надолу, тъй като предното окачване явно не успяваше да компенсира друсането при висока скорост. Фаровете описаха полукръг, след което се насочиха право напред и подскочиха нагоре, когато задницата на автомобила се наклони надолу в резултат на силното ускорение.