Ли Чайлд - Едно на милион

— Защо го направи? — попита Ричър.

— Знаеш защо.

— Може да са искали да си побъбрим приятелски.

— Не мисля.

— Може би само щяха да ме сплашат.

Аби замълча.

— Но ти знаеше, че няма да се задоволят с това — продължи Ричър. — Затова отвори вратата.

— Виждала съм ги отблизо — повтори тя.

— Какво щяха да направят?

— Не обичат никой да си пъха носа в работите им — каза Аби. — Мисля, че щяха да те наранят. И то много лошо.

— Виждала ли си ги как действат в подобни случаи?

Тя не отговори.

— Както и да е — каза Ричър. — Благодаря още веднъж.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Трябва да тръгвам. И бездруго направи достатъчно за мен. Взел съм си стая в хотел.

— Къде?

Ричър ѝ каза, а тя поклати глава.

— Това е западно от Сентър Стрийт — изтъкна тя. — Те имат очи и уши там. Вече са разпратили съобщения с твоето описание.

— Явно се отнасят много сериозно към подобни неща.

— Нали ти казах, не обичат никой да си пъха носа в работите им.

— Какъв е броят им?

— Достатъчен — отвърна Аби. — Ще направя кафе. Искаш ли?

— Разбира се.

Тя го поведе към кухнята, която бе малка и еклектична, но чиста и подредена. Създаваше уют. Аби изсипа засъхналата утайка от филтъра, изплакна го и сложи кафе. Включи кафе машината и помещението се изпълни с наситен аромат.

— Надявам се, че кафето няма да ти попречи да заспиш — каза Ричър.

— Лягам си, когато слънцето изгрее. После спя цял ден.

— Звучи логично.

Аби отвори един шкаф и извади оттам две бели порцеланови чаши.

— Ще взема душ — каза тя. — Налей си кафе, ако стане готово, преди да изляза от банята.

Минута по-късно Ричър чу течаща вода, а после и тихото жужене на сешоар. Откъм кафе машината се разнесоха кипене на вода и съскане на пара. Аби се върна веднага щом приключи в банята. Изглеждаше поруменяла и освежена, ухаеше на сапун. Беше облякла рокля, която приличаше повече на мъжка риза, дълга до коленете и силно вталена. Вероятно под нея не носеше почти нищо. Краката ѝ определено бяха боси. Явно така се обличаше след работа. За приятна релаксираща вечер у дома. Наляха си кафе и отнесоха чашите в дневната.

— Не отговори на въпроса ми — каза тя. — Но предполагам, че нямаше възможност.

— На кой въпрос? — попита Ричър.

— Каква работа би искал да вършиш?

Вместо отговор той ѝ разказа накратко биографията си. Началото бе съвсем обикновено, но не всеки бе в състояние да разбере случилото се впоследствие. Син на морски пехотинец, прекарал детството си на петдесет различни места, следване в „Уест Пойнт“, служба на сто различни места, съкращения на личния състав след края на Студената война, челен сблъсък с цивилния живот… Съвсем обикновена история. Последвана от безцелно скитане из страната, което вече не можеше да се нарече обикновено. Без работа, без дом. Винаги неуморен, винаги в движение. Само с дрехите на гърба си. Без конкретна цел и с предостатъчно време, за да стигне до там. Някои хора трудно биха го разбрали. Но Аби като че ли го разбра. Защото не зададе обичайните глупави въпроси.

Собствената ѝ история бе по-кратка, защото тя самата бе по-млада. Родена в предградие в Мичиган, израснала в предградие в Калифорния, почитателка на книгите и философията, театъра и музиката, танците и експерименталното изкуство. Пристигнала в града като студентка и така и не си тръгнала. Временната работа като сервитьорка, която трябвало да продължи месец, продължила десет години. Сега Аби бе на трийсет и две. По-възрастна, отколкото изглеждаше. Твърдеше, че е щастлива.

Върнаха се в кухнята за още кафе, след което се настаниха един срещу друг в двата края на канапето. Ричър се излегна удобно, а Аби кръстоса крака и подви свенливо полите на роклята си между голите си крака. Ричър не разбираше много от философия, театър, танци или експериментално изкуство, но винаги четеше книги и слушаше музика, когато му се удадеше възможност, затова успя да поддържа разговора. На два пъти откриха, че са чели една и съща книга. Същото бе положението и с музиката. Аби определи този период като своята „ретро фаза“. Ричър имаше чувството, че е било вчера. Разказаха си разни случки, посмяха се.

Стана два през нощта. Ричър реши да си вземе стая в хотел, който се намира на територията на албанците. На една пряка източно от тук. Щеше да му свърши работа. Можеше да си позволи да остане още няколко дни.

— Можеш да останеш, ако желаеш — предложи Аби.

Ричър бе сигурен, че тя е разкопчала още едно копче на роклята си. Знаеше, че може да се довери на очите си. Беше достатъчно наблюдателен. Досега много пъти бе инспектирал въпросното деколте. То изглеждаше изключително привлекателно. А с едно копче по-малко ставаше още по-привлекателно.