Ли Чайлд - Едно на милион

— Не виждам стая за гости — каза Ричър.

— Нямам — отвърна Аби.

— Това някакъв житейски експеримент ли е?

— В сравнение с какво?

— Обичайните обстоятелства.

— Комбинация от двете, предполагам.

— Устройва ме — отвърна Ричър.

Двама от хората на Дино отсъстваха вече цяла нощ. Никой не ги бе виждал след магазина за алкохол. Бяха изчезнали безследно. Телефоните им не отговаряха. Никой не бе виждал колата им. Сякаш се бяха разтворили във въздуха. Което бе невъзможно, разбира се. И все пак никой не посмя да събуди Дино. Вместо това хората му организираха дискретно издирване. В околните квартали, където бе най-вероятно да открият безследно изчезналите. Без резултат. Двамата си останаха безследно изчезнали. До седем сутринта ги откриха — при това на собствената си територия, — когато един мотокарист вдигна палет с кедрови дъски.

Тогава събудиха Дино.

Дворът на дъскорезницата бе ограден с телена ограда, висока почти два метра и половина. Изчезналите бяха закачени на оградата с главите надолу. И бяха изкормени. Гравитацията бе обърнала вътрешностите им, които в момента лежаха по гърдите и лицата им, както и по земята. Бяха мъртви, разбира се. И двамата бяха надупчени с куршуми. По-голямата част от главата на единия липсваше.

От колата им нямаше и следа. Нямаше следи дори от гуми.

Дино свика съвещание в заседателната зала отзад. На петдесет метра от мястото, където хората му бяха направили зловещото откритие. Приличаше на генерал, който е събрал щабните си офицери максимално близо до бойното поле.

— Грегъри трябва да е полудял — каза той. — Ние бяхме жертвите от самото начало, ние останахме прецакани от размяната на бизнеси, а сега иска да ни се подиграе, като поведе с две точки? Това са глупости! Толкова е… неадекватно… нечестно. Какво си мисли, по дяволите?

— И защо по толкова гаден начин? — обади се помощникът и дясна ръка на Дино. — Защо го е направил толкова драматично? Извадил е вътрешностите им. Това несъмнено е ключът…

— Така ли?

— Би трябвало — отвърна верният лейтенант. — Не виждам логична причина. Това е напълно излишно. Сякаш сме ги вбесили с нещо. Сякаш искат да си отмъстят… все едно ние водим в резултата.

— Това не е така.

— Може да има нещо, за което не подозираме. Може да сме спечелили някакво предимство, но да не знаем все още.

— Например?

— Там е работата, че нямам представа.

— Получихме само карето с ресторантите.

— Може да носи добри пари… или пък да осигурява достъп до определени хора. Не бих се учудил, ако всички важни клечки в града вечерят там. Със своите съпруги и прочие… Къде другаде биха могли да отидат?

Дино не отговори.

— Защо иначе Грегъри ще се ядосва толкова много? — настоя неговият човек.

Дино отново не отговори. Накрая заключи:

— Може би си прав. Може карето с ресторантите да струва повече от лихварския бизнес. Искрено се надявам да е така. Ние изваждаме късмет, те се вбесяват. Но за каквото и да става въпрос, четири на две е неприемлив резултат. Не можем да се примирим. Кажи на хората ни. Искам реми до залез-слънце.

Ричър се събуди в осем сутринта. Аби спеше непробудно в прегръдките му. Беше му топло, приятно, спокойно. Тя изглеждаше толкова дребничка до него. Беше по-ниска с трийсетина сантиметра и два пъти полека от него. Но пък бе мека и нежна. Макар движенията ѝ да бяха гъвкави и силни. И определено експериментални. Изпълнението ѝ бе истинско изкуство. Това беше сигурно. Ричър бе късметлия. Той пое дълбоко дъх и впери поглед в непознатия таван. Пукнатините в гипса, наподобяващи речна система, бяха замазвани и боядисвани многократно. Приличаха на белези от стари рани.

Ричър се измъкна внимателно от прегръдките на Аби, стана от леглото и тръгна гол към банята. После отиде в кухнята, за да приготви нова кана кафе. Върна се в банята, взе душ, събра дрехите си, разхвърляни из цялата дневна, и се облече. Извади трета порцеланова чаша от шкафа в кухнята и си наля първото кафе за деня. Седна на малката масичка до прозореца. Слънцето отдавна бе изгряло и небето бе лазурносиньо. Красиво утро. Отвън долитаха едва доловими звуци. Уличен трафик и гласове. Хора, които бързаха за работа и денят им едва започваше.

Ричър стана, наля си нова чаша кафе и седна отново. Минути по-късно в кухнята влезе Аби, гола и усмихната. Прозяваше се и се протягаше, докато вървеше. Тя си наля кафе, прекоси кухнята и седна в скута на Ричър. Гола, топла, нежна, благоуханна. Какво може да направи един мъж в подобна ситуация? Минута по-късно отново бяха в леглото. Този път бе още по-хубаво. Продължиха да експериментират. Цели двайсет минути. След което се отпуснаха в леглото, останали без дъх. Не е зле за старец като мен, помисли си Ричър. Тя се сгуши в прегръдките му, изтощена, запъхтяна. Той усети обзелото я чисто физическо облекчение. Някакво примитивно, почти животинско задоволство. Но и още нещо. Нещо повече. Тя се чувстваше в безопасност, усещаше топлина и закрила. Тя им се наслаждаваше. Наслаждаваше се и на факта, че изпитва подобно чувство.