Ли Чайлд - Едно на милион

В тъмнината до него се отвори врата. Появи се ръка и го дръпна вътре.

Вратата се затвори безшумно и три секунди по-късно стъпките прозвучаха отвън, бавно и уморено. После настъпи тишина. Ръката, уловила Ричър, го задърпа навътре в мрака. Пръстите бяха малки, но силни. Двамата се озоваха в различно пространство. Защото акустиката беше различна. Миризмата беше различна. Явно се намираха в някакво помещение. Ричър долови дращене на нокти по стената. Някой търсеше ключа на лампата.

Грейна ярка светлина. Той премигна.

Сервитьорката.

Виж къде отивам.

Беше проход, а не врата. Или проход, който води към врата. Към отворена, макар и на сантиметър, врата.

— Тук ли живееш? — попита Ричър.

— Да — отвърна тя.

Още бе облечена с дрехите от бара. Черни джинси, черна блуза. Дребничка, с къса черна коса и очи, в които определено се четеше загриженост.

— Благодаря за поканата — каза Ричър.

— Опитах се да преценя какъв бакшиш бих искала да получа. Ако бях непознат, а охранителят ме гледаше подозрително.

— Така ли правеше той?

— Явно е надушвал неприятностите.

Ричър не отговори. Стаята, в която се намираха, бе уютна, издържана в меки тонове, обзаведена със стари, но удобни мебели, част от които купени вероятно от заложна къща, почистени и ремонтирани, а други — сглобени от изхвърлено от употреба промишлено оборудване. Метални рамки от стара машина поддържаха масичката за кафе. От подобни компоненти бе сглобена и етажерката за книги. И всичко останало. Наричаше се препрофилиране. Ричър бе чел затова в някакво списание. Харесваше стила. Харесваше и резултата. Стаята бе наистина приятна. После чу глас в главата си: Ще бъде много жалко, ако ѝ се случи нещо.

— Работите за тях. Не би трябвало да ми предлагате убежище — каза той.

— Не работя за тях — възрази тя. — Работя за семейството, което притежава бара. Онзи на вратата е… да го наречем, цената, която семейството плаща, за да върти бизнеса си. Където и да отида, положението ще е същото.

— Той явно смяташе, че може да ви нарежда.

— Всички си въобразяват, че могат да командват. Поканих ви и за да им го върна.

— Благодаря — повтори Ричър.

— За нищо.

— Аз съм Джак Ричър — каза той. — Много ми е приятно да се запознаем.

— Абигейл Гибсън. Но всички ме наричат Аби.

— А мен — Ричър.

— Приятно ми е да се запознаем, Ричър — каза тя.

Здрависаха се. Отстрани този жест изглеждаше доста официален. Абигейл имаше малки, но силни пръсти.

— Предизвиках тази суматоха напълно съзнателно — обясни Ричър. — Исках да видя по какъв начин ще реагират на нещо. Колко бързо и какви сили ще мобилизират.

— Ще реагират на какво?

— На името Максим Труленко. Чувала ли си за него?

— Разбира се — отвърна Аби. — Неотдавна обяви фалит. Занимаваше се май с интернет. Беше доста известен по едно време.

— Искам да го открия.

— Защо?

— Дължи пари на доста хора.

— Да не си събирач на дългове? Нали каза, че в момента не работиш.

— Работя, но pro bono … с благотворителна цел — обясни Ричър. — Временно. От името на една възрастна двойка, с която се запознах. Засега само проучвам въпроса. Топнах си пръста във водата, така да се каже.

— Няма никакво значение, че дължи пари. Труленко няма пукнат цент. Фалирал е.

— Има една теория, която гласи, че е скрил доста пачки под дюшека.

— Винаги има подобни теории.

— Мисля, че в този случай предположенията са напълно основателни. Това е логичното заключение, до което стигнах. Ако Труленко беше фалирал, щяха да са го намерили досега. Никой обаче не е успял да го открие, следователно разполага с пари. Защото единственият начин да се скрие в този град е да си плати на украинците. А това изисква пари. Следователно Труленко разполага със средства. И ако го открия бързо, може още да не ги е похарчил.

— За онази възрастна двойка.

— Да се надяваме, че ще са му останали достатъчно пари, за да покрие нуждите им.

— Единственият начин да се скриеш, е да разполагаш с пари — повтори Аби. — Звучи ми като афоризъм от онези курабийки с късметчета. Но предполагам, че тази вечер получи потвърждение.

Ричър кимна.

— Две коли — каза той. — Четирима души. Труленко определено получава добро обслужване.

— Не се забърквай с тези хора — предупреди го Аби. — Виждала съм отблизо на какво са способни.

— Ти се забъркваш с тях. Ти ми отвори вратата.

— Това е различно. Никога няма да разберат. Тук има поне сто врати.