Ли Чайлд - Едно на милион

Колата се насочи право към тях.

— До скоро — каза Ричър. — Надявам се.

Той се обърна, пресече улицата и тръгна на север, по-далече от колата. Миг по-късно видя втори автомобил да се появява иззад северозападния ъгъл на карето. И неговите фарове подскачаха. Но от срещуположната посока. Отново в резултат на силно ускорение. Право към него. Във всяка от колите вероятно имаше по двама души. Бяха реагирали бързо, бяха изпратили четирима души. Това бе равносилно на бойна тревога. Следователно Труленко бе важна клечка. Следователно нямаше да се церемонят с Ричър.

И го бяха притиснали от две страни. А той стоеше по средата, ярко осветен от фаровете на автомобилите им.

Виж къде отивам.

Врата в края на пряката.

Ричър се обърна далече от светлината и видя врата след врата, скрити в неравните сенки, които сякаш се движеха нестройно. Повечето врати бяха на търговски обекти и зад тях се криеше единствено прашен сивкав сумрак, характерен за затворените магазини навсякъде по света, но други бяха от масивно дърво и вероятно водеха към втория етаж, където имаше жилища. Нито една врата обаче не бе отворена, дори на сантиметър. И също така под нито една не се процеждаше светлина. Ричър продължи на север, защото сервитьорката бе тръгнала в тази посока. Сенките разкриха още врати, една по една, но всичките изглеждаха сиви, безмълвни и неумолими. Всичките изглеждаха затворени.

Колите се приближаваха. Светлините на фаровете ставаха все по-ярки. Ричър се отказа да проверява вратите. Реши, че не е чул правилно. Или че не е разбрал какво казват устните ѝ. Съзнанието му започна да разиграва различни сценарии с двама нападатели от юг и двама от север, несъмнено всичките въоръжени. Вероятно с пистолети, а не с пушки. И тъй като се намираха твърде близо до центъра, оръжията им щяха да бъдат със заглушители в зависимост от това какво се бяха споразумели с местното полицейско управление. Не биваше да плашат гласоподавателите все пак. Но и не биваше да проявяват прекалена предпазливост, защото рискуваха да разочароват шефовете.

Колите намалиха и спряха.

Ричър се оказа притиснат между тях.

Първото желязно правило, което си бе изковал още като дете, още когато бе осъзнал, че или той ще се страхува от другите, или те ще се страхуват от него, гласеше, че трябва да се втурне към опасността, а не да бяга от нея. Което в конкретния случай означаваше, че трябва да хукне напред или назад. Той избра напред. На север, в посоката, в която и бездруго отиваше. Така нямаше да наруши ритъма си. Нямаше да изгуби инерцията си. Продължи напред. Ръководен от инстинкт, но и от тактически съображения. Доколкото можеше да има такива предвид неблагоприятните обстоятелства. Трябваше да извлече максимума от лошите карти, които му се бяха паднали. Най-малкото, да се възползва от предимствата, които му предоставя бойното поле. Умните глави в „Уест Пойнт“ биха използвали термини като манипулиране на бойното поле . Тези отпред щяха да изпитат нарастваща тревога в резултат на приближаването му, а онези отзад щяха да изостанат от мишената. И двете промени щяха да намалят ефективността им. И в двата случая под петдесет процента, ако Ричър извадеше късмет. Също така онези отзад щяха да се притеснят да не засегнат колегите си отпред. Които щяха да се намират в непосредствена близост до мишената.

Така онези отзад може би сами щяха да стигнат до извода, че не бива да се намесват. И така да позволят на Ричър да извлече максимума от лошите карти.

Ричър продължи напред.

Чу как вратите на автомобилите се отварят. Фаровете осветиха вратите на няколко магазина вляво от него, всичките солидни на вид, добре заключени. Освен една. Защото не беше врата. А страничен проход. Бордюрът вдясно бе все така равен по цялото протежение на тротоара, но вляво се виждаше отвор между сградите с ширина поне два метра и половина, застлан със същите плочки като тротоара. Явно някакъв пешеходен проход. Обществен. Но накъде водеше? Не беше важно. Важното бе, че е потънал в мрак и може да го изведе на по-удобно място от тази пуста улица, осветена от четирите фара на два автомобила, спрели един срещу друг.

Ричър се втурна в прохода. Зад гърба му прозвучаха стъпки.

Ричър продължи да тича. Само след няколко метра проходът се разшири и излезе на тясна уличка. Все така потънала в мрак. Стъпките зад гърба му приближаваха. Той остана близо до фасадите, където сенките бяха най-дълбоки.