Ли Чайлд - Едно на милион

По това време Ричър се намираше на две преки разстояние от другата страна на Сентър Стрийт. Предполагаше, че демаркационната линия между албанците и украинците минава именно по тази улица. Накрая откри това, което търсеше. Бар с малки кръгли маси като в кабаре и сцена в дъното. На сцената се бе разположило трио — китара, баскитара и барабани, — а масите бяха отрупани с малки хапки. На стола до вратата седеше охранител. Черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, бяла кожа, руса коса. Несъмнено украинец.

Добре, помисли си Ричър. Точно това, което ми трябва. Нищо повече.

Избра маса приблизително по средата на помещението и седна с гръб към стената. С периферното зрение на лявото си око наблюдаваше охранителя на стола, а с това на дясното — групата на сцената. Тримата музиканти бяха доста добри. Свиреха кавъри на блусове от 50-те в джаз аранжимент. Меки тонове от китарата, не прекалено силни, малко по-дълбоки от баса, и леки провлачени удари по барабана. Без вокал. Повечето гости пиеха вино. Някои си бяха поръчали пици с размерите на порцеланова чинийка за чай. Ричър погледна менюто. Бяха описани като пици с „персонален размер“. Маргарита или пеперони. Струваха девет долара.

Дойде сервитьорка, която му се стори в унисон с музиката от 50-те. Беше дребничка, между двайсет и пет и трийсет, слаба и стройна, облечена изцяло в черно, с къса черна коса, жизнерадостен поглед и свенлива, но заразителна усмивка. Приличаше на актриса от стар черно-бял филм, чийто саундтрак е изцяло от джаз. Вероятно нечия дяволита сестричка. Отракана и опасна. Която предпочита да носи панталони вместо рокли.

Ричър я хареса.

— Да ви донеса ли нещо? — попита тя.

Ричър си поръча две чаши вода, две двойни кафета и две пици пеперони.

— Очаквате ли някого? — попита сервитьорката.

— Опасявам се от недохранване — отвърна той.

Тя се усмихна, а тримата музиканти засвириха една стара изпълнена с печал песен на Хаулин Улф. Китаристът заобяснява с кадифен глас как трябва да зареже всичко и да замине за Мексико. Продължиха да прииждат клиенти, винаги по двама или повече, никога сами. Спираха за секунда, както бе направил и Ричър, за да може охранителят на вратата да ги провери. А той ги оглеждаше от главата до петите, спираше се за миг на очите им и завърташе глава на не повече от милиметър в посока на заведението зад гърба му. Те минаваха покрай него, а той скръстваше ръце и се отпускаше на стола.

Две песни по-късно сервитьорката му донесе поръчката. Остави всичко пред Ричър и той ѝ благодари.

— Онзи на вратата изобщо спира ли някого? — попита Ричър.

— Зависи от човека.

— И кого спира?

— Ченгетата. Макар да не сме виждали полицаи от години.

— Защо тях?

— Не е добре да идват тук. Промени ли вятърът посоката си, лесно могат да ги обвинят във вземане на подкупи, злоупотреба със служебно положение или нещо друго. Затова полицаите ходят в други барове.

— С други думи, онзи на вратата не е спирал никого от години. Какво прави в такъв случай?

— Защо питате?

— От любопитство — отвърна Ричър.

— Полицай ли сте?

— Сега остава да кажете, че приличам на баща ви.

— Той беше малко по-дребен — усмихна се сервитьорката.

Тя се обърна и преди да се отдалечи, хвърли на Ричър прощален поглед, който не бе точно намигване, но бе много близо до това. Миг по-късно се изгуби сред масите. Музикантите продължаваха да свирят. Мъжът на вратата брои клиентите, досети се Ричър. Той е кукувица в чуждо гнездо. Вероятно парите за „закрила“ се изчисляват на процентна база. Мъжът на вратата броеше клиентите, за да не могат собствениците да скрият част от оборота. Освен това вършеше работа и на охранител. За да подслади горчивия хап един вид. Така всички се чувстваха по-добре.

Сервитьорката се върна, преди Ричър да е приключил. Донесе му сметката в малка папка от черен винил. Смяната ѝ свършваше. Ричър закръгли сумата, добави бакшиш и плати в брой. Тя си тръгна. Ричър изяде пиците си, но остана още малко. Наблюдаваше мъжа на вратата. После стана и се запъти към него. Това беше единственият начин да напусне заведението. Друга врата нямаше.

Ричър се изравни със стола на охранителя.

— Имам спешно съобщение за Максим Труленко — каза той. — Трябва да му го предадеш. Ще дойда утре по същото време.

После продължи напред, отвори вратата и излезе навън. На шест метра вдясно се отвори друга врата, предназначена само за персонала. В същия момент. Което Ричър определено не бе очаквал.