Ли Чайлд - Едно на милион

— Снощи в бара — започна Ричър, — когато се поинтересувах от онзи тип на вратата, ти ме попита дали не съм ченге.

— Ти си ченге — прошепна Аби.

— Бях ченге.

— Такова беше и първото ми впечатление. Предполагам, че тази работа оставя своя отпечатък върху хората.

— Искаше ли да съм ченге? Надяваше ли се да съм ченге?

— Че защо да го правя?

— Заради онзи тип на вратата. Може би се надяваше да направя нещо по въпроса.

— Не — отвърна Аби. — Надеждата е загуба на време. Ченгетата не си мърдат пръста, за да ги изгонят. Никога. Не си заслужава усилието. А и са намесени прекалено много пари. Повярвай ми, тези хора се ползват с пълен имунитет от страна на полицията.

В гласа ѝ прозвуча разочарование, трупано с години.

Ричър реши да провери нещо.

— А би ли искала да се погрижа за онзи тип, ако можех? — попита той.

Тя се притисна по-силно към него. Подсъзнателно, каза си Ричър. Което сигурно означаваше нещо.

— Конкретно за него ли? — уточни Аби.

— Пред мен стоеше само той.

Тя се замисли за миг.

— Да. Бих искала.

— И какво би искала да направя с него?

Аби отново се притисна към Ричър.

— Предполагам, че бих искала да го пребиеш — отсече тя.

— Лошо?

— Много лошо.

— Какво ти е направил?

Аби не отговори.

След минута Ричър добави:

— Снощи спомена още нещо. Каза, че ще разпратят съобщения с моето описание.

— Веднага щом разберат, че си се измъкнал.

— До хотели, заведения и други подобни.

— До всички. Така процедират. Системата е напълно автоматизирана. Много ги бива с технологиите. Много ги бива с компютрите. Непрекъснато опитват нови трикове и измами. Автоматизираното изпращане на съобщения е детска игра в сравнение с всичко останало.

— И буквално всички ще застанат нащрек, така ли?

— За някой конкретен човек ли си мислиш?

— Евентуално за един човек, който обаче играе в друг отбор. Занимава се с лихварство.

— Това проблем ли е?

— Разполага с моя фотография. Снима лицето ми отблизо. Ще разпознае описанието и ще изпрати снимката ми в отговор.

Аби се притисна още по-силно към Ричър. Отново се успокои.

— Няма особено значение — отвърна тя. — И бездруго всички те търсят. Описанието ти е повече от достатъчно. Снимката ти не променя почти нищо.

— Не това е проблемът.

— А кое?

— Лихварят смята, че името ми е Арън Шевик.

— Защо?

— Онази възрастна двойка се казва Шевик. Свърших една работа от тяхно име. В онзи момент ми се стори добра идея. Но сега лихварите разполагат с името им. Могат да издирят и адреса. Не бих искал да се появят пред дома им. Да ме търсят там. Това може да доведе до неприятни сцени. А двамата Шевик си имат достатъчно проблеми.

— Къде живеят?

— По средата между центъра и източните предградия, в стар квартал, построен след войната.

— Това е територия на албанците. Украинците не биха посмели да навлязат в нея току-така.

— Те вече поеха контрол върху бара, от който албанците въртяха лихварския си бизнес — каза Ричър. — Но той е далече на изток от Сентър Стрийт. Фронтовата линия като че ли се мести непрекъснато.

Аби кимна унесено на гърдите му.

— Знам — отвърна тя. — Всички са на мнение, че не могат да започнат война заради новия полицейски комисар, но като че ли се случва точно това.

Аби пое дълбоко дъх, задържа го, изправи се, разтърси глава, сякаш за да прогони последните следи от съня, и разпореди:

— Да тръгваме.

— Къде? — попита Ричър.

— Да се уверим, че всичко е наред с твоята възрастна двойка.

Аби имаше кола. Малка бяла тойота с механични скорости и изпаднали тасове на джантите. Плюс калник, вързан с тел към шасито. Плюс предно стъкло с пукнатина, в резултат на която образите се разделяха на две припокриващи се половини. Двигателят обаче запали веднага, колелата се въртяха с лекота, спирачките работеха. Стъклата на прозорците не бяха тонирани и Ричър знаеше, че всеки може да разгледа лицето му, тъй като тялото му едва се бе побрало на тясната седалка и трудно можеше да се извърне настрани. Той се огледа за линкълни като онзи, който бе забил в оградата на автосалона на „Форд“, като онези, които бе видял да идват от север и от юг предишната вечер. Не забеляза нито линкълни, нито мъже с бледи лица и черни костюми, които да стоят по кръстовищата и да се оглеждат зорко.

Следваха същия маршрут, който Ричър бе изминал пеша: покрай автогарата, през лабиринта от тесни улички, покрай бара и нататък, към по-широките пространства. Бензиностанцията с кулинарния щанд, на който се продаваха сандвичи и салати, се намираше пред тях.