Ли Чайлд - Едно на милион

В този момент влязоха двама клиенти, които се отличаваха от останалите. Тъмна коса, тъмна кожа, слънчеви очила. Къси черни шлифери. Черни джинси. Почти като униформа. Случваше се най-вече заради университета. Той привличаше в града какви ли не типове, които се обличаха, следвайки модата по родните си места. Нищо чудно и тези двамата да бяха такива. Ако не студенти, чуждестранни учени, пристигнали от някоя далечна страна. Може би проявяваха интерес — чисто научен, разбира се — към нелегалните забавления в страната домакин. За да я опознаят по-добре и да постигнат по-добро взаимно разбирателство.

Или не.

Двамата извадиха еднакви оръжия изпод еднаквите си шлифери. Два „Хеклер и Кох“ МП5 с фабрични заглушители. По ирония на съдбата оръжията бяха от същата марка и същия модел, който украинците бяха използвали предишната вечер пред магазина за алкохол. Какво да се прави, светът е малък. Двамата наредиха с жест на Богдан и Артьом да застанат един до друг, рамо до рамо. Изстреляха по един куршум в пода, за да покажат, че работят със заглушители. Прозвуча пукот, после още един. Силни, но недостатъчно, за да накарат някой да се втурне вътре.

Двамата нападатели заявиха на лош украински със силен албански акцент, че предлагат избор на Богдан и Артьом. Отвън ги чака кола и двамата могат да се качат в нея или да бъдат застреляни още тук и сега с двата хеклера, които доказаха, че са достатъчно безшумни и няма да привлекат внимание. Могат да направят Богдан и Артьом на решето и да ги оставят да лежат на пода, където да прекарат следващите двайсет минути в ужасни мъки, докато кръвта им изтече, след което да извлекат телата им навън и да ги качат в колата.

Изборът си е техен.

Богдан не отговори. Във всеки случай, не веднага. Нито пък Артьом. Двамата се колебаеха. Бяха чували за мъченията на албанците. Дали не бе за предпочитане да умрат още сега? Затова не казаха нищо. Цялата сграда бе потънала в тишина. Не се чуваше нито звук. Стаите за масаж бяха наредени в редица по протежение на един коридор, от другата страна на затворената вътрешна врата. Фоайето на салона приличаше на чакалня в адвокатска кантора. Поредната сделка, сключена с градските власти. Които не възразяваха срещу някои неща, стига да оставаха скрити. За да не плашат гласоподавателите. Грегъри лично бе сключил сделката.

Мълчанието бе нарушено изневиделица. Чу се звук. Последван от тихото тракане на високи токчета по вътрешния коридор. Трак, трак, трак. Поне осем сантиметрови токчета, тънки и остри, каквито всички служителки трябваше да носят. Понякога токчетата бяха пластмасови. Тези обувки се наричат стриптийзьорски. Американците имат дума за всичко. Трак, трак, трак. Една от служителките вървеше по коридора, вероятно бе излязла от тоалетната и отиваше към своята стая за масажи. Или от една стая за масажи в друга. От един клиент към следващия. Някои момичета са доста популярни. Клиентите често ги поръчват.

Токчетата приближаваха. Трак, трак, трак. Може би жената отиваше до най-първата стая за масажи.

Трак, трак, трак.

Вътрешната врата се отвори. На прага застана жена. Богдан видя, че е от по-възрастните. Точно тази, която трябваше да накаже след края на смяната. Подобно на всички служителки, и тя бе облечена в бяла латексова миниверсия на униформата на медицинска сестра, допълнена от бяла касинка на главата. Престилката ѝ свършваше на петнайсетина сантиметра над края на чорапите. Тя вдигна ръка, като единият ѝ пръст изпревари останалите, както правят хората, когато искат хем да се извинят за безпокойството, хем да зададат въпрос.

И не успя да го направи. Какъвто и въпрос да бе намислила, остана неизречен. Още кърпи, още лосион, още ръкавици… Какъвто и да бе. Албанецът, застанал вляво, засече отварянето на вратата с периферното си зрение и стреля мигновено. Изпрати кратък откос от три куршума в гърдите ѝ. Напълно излишно. Може би от напрежение. Трепване на дулото, последвано от трепване на показалеца. Не се чу екот. А само вяло протяжно свличане и глухо тупване на безжизнено тяло.

— Мили боже! — възкликна Богдан.

Това наклони везните. Богдан и Артьом отхвърлиха възможността да получат куршум в корема. Древен човешки инстинкт завладя съзнанието им. Оцелей още минутка! Виж какво ще се случи! Двамата се качиха доброволно в колата. По някаква случайност прекосиха Сентър Стрийт и навлязоха в територията на албанците в мига, в който жената в униформата на медицинска сестра изпусна последния си дъх. Тя лежеше сама на пода в салона, просната на прага — половината ѝ тяло бе във фоайето, другата половина — в коридора отзад. Клиентите се бяха разбягали. Както и колежките ѝ. Всички бяха направили едно и също. Бяха изчезнали. Тя умря сама в агония, без да получи утеха и покой. Казваше се Ана-Уляна Дорожкина. Беше на четирийсет и една. Беше пристигнала в града преди петнайсет години. Тогава бе на двайсет и шест, очакваща с нетърпение да започне кариерата си като специалист по връзки с обществеността.