Ли Чайлд - Едно на милион

Явно двамата неканени гости бяха изненадани от факта, че човекът, появил се на прага, не е този, когото търсят.

— Трябва да говорим с господин Арън Шевик — каза единият.

— С кого? — отвърна Арън Шевик.

— Арън Шевик.

— Май че така се е казвал предишният наемател.

— Вие под наем ли живеете тук?

— Аз съм пенсионер. Не мога да си позволя да си купя къща. Прекалено скъпо е за мен.

— Кой е собственикът.

— Някаква банка.

— А вие как се казвате?

— Не съм сигурен, че трябва да ви отговоря. Още не сте се представили.

— Въпросът е личен… доста деликатен. Можем да го обсъдим единствено с господин Шевик.

— Един момент — каза Шевик. — Да не би да сте държавни служители?

Никакъв отговор.

— Или от фонда за гарантиране на застраховките?

— Как се казваш, старче? — попита заплашително другият.

— Джак Ричър — отвърна Шевик.

— Откъде да знаем, че не си бащата на Арън Шевик?

— Тогава щяхме да носим една фамилия.

— Тогава тъст. Откъде да знаем, че Шевик не е в къщата? Може да е прехвърлил договора за наем на ваше име и сега да се спотайва в някоя стая. Много добре знаем, че финансовото му състояние не е никак розово.

Шевик не каза нищо.

Същият глас продължи:

— Идваме, за да огледаме.

Чу се шум. Двамата явно избутаха Шевик от прага и влязоха вътре, защото стъпките им отекнаха по коридора.

Ричър стана от мястото си и се скри зад вратата на кухнята. Отвори едно чекмедже, после второ, трето. Накрая откри готварски нож. По-добре от нищо. Чу Аби и Мария да излизат от дневната в коридора.

Стъпките приближаваха. Чу Аби да пита:

— Кои сте вие?

— Търсим господин Арън Шевик — отвърна единият.

— Кой?

— Как се казваш?

— Абигейл — каза Аби.

— Абигейл коя?

— Абигейл Ричър. Това са дядо ми и баба ми, Джак и Джоана.

— Къде е Шевик?

— Това е предишният наемател. Изнесе се.

— Къде отиде?

— Не е оставил адрес. Доколкото знам, е имал сериозни финансови трудности. Изнесъл се една нощ. Направо избягал.

— Сигурна ли сте?

— Много добре знам кой живее тук, господине. В къщата има две спални. Едната е за баба и дядо, другата — за мен, когато им идвам на гости. Няма други. Мисля, че щях да забележа.

— Виждала ли си го?

— Кого?

— Арън Шевик.

— Не.

— Аз съм го виждала — каза Мария Шевик. — Когато дойдохме на оглед.

— Как изглеждаше?

— Доколкото си спомням, висок, едър, силен.

— Това е той — каза гласът. — Кога е напуснал?

— Преди около година.

Не последва отговор. Стъпките продължиха към вратата на дневната.

— Тук сте от година и още нямате телевизор? — попита гласът.

— Ние сме пенсионери — обясни Мария. — Тези неща са скъпи.

— Хм — отвърна гласът.

Ричър чу щракване. После стъпките се отдалечиха. Обратно по коридора. Към входната врата. Към стъпалата отпред. Към тясната бетонна пътека. Двигателят оживя и колата потегли. Съпроводена от тихото съскаме и проскърцване на голям седан. Настана тишина.

Ричър прибра ножа в чекмеджето и излезе от кухнята.

— Браво на вас. Добре се справихте всички — каза той.

Арън трепереше, а Мария беше пребледняла.

— Снимаха ни — каза Аби. — Точно преди да си тръгнат.

Ричър кимна. Тихото изщракване. Мобилен телефон, който играе ролята на фотоапарат.

— Кого снимаха?

— И тримата. От една страна, за да се отчетат, от друга — за тяхната база данни. Кой знае кога може да им потрябва. Но най-вече за да ни сплашат. Това правят. Карат хората да се чувстват уязвими.

Ричър кимна отново. Спомни си онзи тип от бара. Който вдигна телефона си. И тогава се чу същото изщракване. Ако бях истински клиент, това нямаше да ми хареса.

— Проблемът с тази снимка не е само в сплашването — каза Аби.

— Какво още? — попита Ричър.

— Ще я разпратят. Помежду си. Така процедират. В случай че някой запълни още едно парченце от пъзела. Рано или късно всички ще получат съобщението. Включително онзи тип на вратата. Той знае, че не съм Абигейл Ричър. Той знае, че съм Аби Гибсън. И не само той, но и много други негови колеги, защото съм работила и в други заведения. Ще започнат да задават въпроси. И бездруго не ме харесват.

— Знаят ли къде живееш?

— Не се съмнявам, че могат да накарат шефа ми да им каже.

— Кога ще изпратят съобщението?

— Предполагам, че вече са го направили.

— Трябва да напуснеш дома си. Имаш ли къде да отседнеш?

Тя кимна.

— Имам приятел — обясни Аби. — В един западнал квартал, източно от Сентър Стрийт. А това, за щастие, е албанска територия.