Ли Чайлд - Едно на милион

— Знаеш ли къде е Труленко? — попита Джулиан.

— Не съвсем.

— Трябва ни адрес, който да впишем в съдебния иск. И да замразим банковата му сметка. С каква сума смяташ, че разполага?

— Нямам представа — призна Ричър. — С повече от мен. Повече от семейство Шевик.

— Предполагам, че можем да заведем иск за сто милиона долара и да приемем каквото му е останало. С малко късмет ще се окажат достатъчно.

Ричър кимна. След което зададе най-важния си въпрос:

— Колко време ще отнеме?

— Делото никога няма да стигне до съда — обясни Джино. — Защото не могат да си го позволят. Знаят, че ще загубят. Ще сключат споразумение преди изслушванията в съдебната зала. Ще ни умоляват да сключим споразумение. Кореспонденцията ще се води предимно от адвокати, предимно по имейла. Единственият проблем ще бъде каква сума да оставим на Труленко, за да не прекара остатъка от живота си под някой мост.

— Колко време ще отнеме? — повтори Ричър.

— Шест месеца — отвърна Джулиан. — Гарантирам, че няма да отнеме повече!

Законовите процедури са доста бавни, бе казала Мария Шевик, при това неведнъж.

— Не можете ли да ускорите процеса?

— По-бързо от това не може.

— Добре — надигна се Ричър. — Много поздрави на Айзък.

Двамата с Аби се върнаха при тойотата. Тя ги очакваше на мястото си. Никой не ѝ обръщаше внимание, не я наблюдаваше, не бе оставил глоба за неправилно паркиране… Те се качиха.

— Имам чувството, че гледам два филма — единия на забавен каданс, а другия — с максимално ускорение.

Ричър не каза нищо.

Домът на Аби бе съвсем наблизо по права линия, но тъй като улиците бяха еднопосочни, трябваше да заобиколят карето от три страни. Дойдоха от север.

Пред вратата имаше автомобил. Паркиран на бордюра. Черен линкълн с тонирано задно стъкло. От това разстояние бе невъзможно да се види кой е в колата.

— Спри — каза Ричър.

Аби спря на трийсетина метра от линкълна.

— В най-лошия случай вътре ще има двама души. Обзалагам се, че вратите им са заключени — продължи той.

— Как щеше да постъпиш, ако беше в армията?

— Щях да изстрелям достатъчно количество бронебойни куршуми и да преустановя всяка съпротива. След което щях да изпратя трасиращ откос в резервоара, за да залича всички улики.

— Не можем да го направим.

— За съжаление. Но трябва да измислим нещо. Това е твоят дом. Те си пъхат носовете там, където не им е работа.

— В такъв случай да не им обръщаме внимание.

— Възможно е, но само в краткосрочен план — отвърна Ричър. — Не можем да им позволим да правят каквото си искат. Трябва да им изпратим послание. Да им покажем, че са прекрачили границата. Измъкнали са адреса ти от невинни хора, проявили достатъчно ум да те вземат на работа и достатъчно вкус, за да ангажират онази група. Трябва да разберат, че има неща, които не бива да правят. И трябва да разберат, че са се забъркали с когото не трябва. Затова ще ги уплашим леко.

Аби замълча.

— Ти си луд — каза тя накрая. — Ти си сам-самичък. Не можеш да се справиш с тях.

— Все някой трябва да го направи. Свикнал съм. Бях военен полицай. Възлагали са ми какви ли не мръсни задачи.

Аби замълча отново.

— Притесняваш се да не би вратите да са заключени — каза накрая тя. — Защото, ако са заключени, не можеш да се добереш до онези типове вътре.

— Точно така — потвърди Ричър.

— Мога да заобиколя и да вляза през задната врата. И да включа всички лампи. Това ще ги изкара от колата.

— Не — отвърна Ричър.

— Добре, няма да включвам лампите, само ще си събера нещата набързо.

— Не — повтори Ричър. — Поради същата причина. Може да те чакат вътре. А колата да е празна. Или пък да са се разделили — един в къщата, един в колата.

— Това е гадно.

— Казах ти. Има неща, които не бива да правят.

— Мога да се справя и без да вземам нищо. Ти също. Не се съмнявам, че е възможност. Ще го приемем като част от експеримента.

— Не — потрети Ричър. — Това е свободна страна. Ако искаш да си вземеш нещата, ще си ги вземеш. И ако те трябва да получат урок, ще го получат.

— Добре, устройва ме. Но как ще го направим?

— Зависи до каква степен ще пожелаеш да експериментираш.

— Какво искаш да направя?

— Убеден съм, че ще се получи.

— Кое?

— Но най-вероятно ще започнеш да се притесняваш предварително…

— Опитай.

— Искам да приближиш линкълна отзад и да го удариш леко. Да чукнеш задната броня със скоростта на пешеходец.

— Защо?

— Вратите ще се отключат. Компютърът на колата ще реши, че е станала лека катастрофа. И ще отключи вратите, за да могат пътниците да получат помощ. Един вид предпазен механизъм.