Ли Чайлд - Едно на милион

Отначало никой от двамата не отговори. После мъжът със схванатия врат отвърна:

— Голям си глупак!

— Защо? — отвърна Ричър.

— Онова, което нашите хора могат да ни направят, ако ти кажем къде се намира Труленко, е несравнимо по-ужасно от всичко, което албанците могат да ни причинят. Което означава, че не ни даваш никакъв избор. Никакъв бонус. А и ние сме дребни риби, седим в колата, наблюдаваме врати. Мислиш ли, че някой ще каже на такива като нас къде живее Труленко? Истината е, че не знаем. Каквото и да ти кажем, ще е лъжа. Което отново ни оставя без избор, без бонус. Прави каквото искаш, само ни спести глупостите.

— Но вие знаете кой е Труленко.

— Разбира се.

— И познавате човека, който го е скрил някъде.

— Без коментар.

— И знаете къде е.

— Без коментар.

— Къде би го потърсил, ако животът ти зависеше от това?

Мъжът със схванатия врат не отговори. В този момент телефонът на шофьора иззвъня. В джоба му. Весела и жизнерадостна, но леко приглушена мелодия, изпълнявана на маримба, която се повтаряше отново и отново. Ричър знаеше, че някои банди разполагат с кодирани сигнали за предупреждение и тайни призиви за помощ, затова нареди:

— Не отговаряй.

— Ще започнат да ни търсят — отвърна шофьорът.

— Кой?

— Ще изпратят двама души.

— Като вас ли? Леле, колко се уплаших!

Телефонът спря да звъни.

— Как се казва шефът ви? — попита Ричър.

— Нашият шеф?

— Не, шефът на онези, които седят в коли и наблюдават врати. Големият шеф. Истинският capo di tutti capi .

— Какво означава това?

— На италиански е — обясни Ричър. — Босът на всички босове.

Никакъв отговор. Поне отначало. Двамата украинци се спогледаха, сякаш се опитваха да вземат безмълвно решение. Докъде могат да стигнат? От една страна, omerta . Друга италианска дума. Която изискваше пълно мълчание. И означаваше принцип, чието нарушаване води до смърт. От друга страна, бяха загазили здравата. И то в реалния свят, тук и сега. Да умреш в името на принцип звучеше добре, но само на теория. На практика нещата стояха по-различно. Основната им цел в момента не бе да се пожертват с чест и достойнство, а да оцелеят достатъчно дълго, за да се приберат у дома, когато приключи всичко това.

— Грегъри — отвърна мъжът със схванатия врат.

— Това ли е името му?

— На английски.

Двамата отново се спогледаха. Този път погледите им бяха различни. Сякаш се опитваха да подхванат друг разговор.

— Откога сте тук? — попита Ричър.

Искаше да ги предразположи. Защото да се отговаря на въпроси в крайна сметка се превръща в рутинно действие. Ричър възнамеряваше да започне с по-лесните въпроси и да продължи с по-трудните. Една от най-простите техники за разпит.

Двамата отново се спогледаха, сякаш всеки търсеше позволението на другия. От една страна, от друга страна…

— От осем години — каза шофьорът.

— Английският ви е доста добър.

— Благодаря.

Сега иззвъня телефонът на другия. Мъжът със схванатия врат. Също от джоба му. Също толкова приглушено, но с различна мелодия. Дигитален вариант на старомоден телефон с електрически звънец като в бара на лихварите на стената зад дебелия барман.

— Не вдигай — нареди Ричър.

— Могат да ни проследят по телефоните — каза мъжът.

— Няма значение. Не могат да реагират достатъчно бързо. Предполагам, че до две минути ще сме приключили. Ще се приберете у дома.

Телефонът зазвъня отново и отново.

— Или не — продължи Ричър. — Може би след две минути ще попаднете в ръцете на албанците. Във всеки случай, ще приключим доста бързо.

Тойотата пред тях намали и спря до бордюра. Линкълнът я последва. Улицата бе застроена със стари тухлени сгради, стари тухлени тротоари и стара тухлена настилка, която прозираше под натрошения на места асфалт. Две трети от сградите бяха изоставени, вратите и прозорците им бяха заковани, а останалата една трета бе заета от фирми, които определено не се занимаваха с почтен бизнес. Един западнал квартал, източно от Сентър Стрийт. Да, Аби бе направила добър избор.

Телефонът спря да звъни.

Ричър се пресегна, изключи двигателя и взе ключа. После се облегна на задната седалка. Двамата украинци се обърнаха към него и видяха пистолета в едната му ръка и ключа в другата.

— Къде щяхте да потърсите Макс Труленко, ако животът ви зависеше от това? — попита той.

Никаква реакция. Освен нова размяна на погледи. Отначало боязливи, после разочаровани, като на хора, озовали се между чука и наковалнята. Накрая и двамата стигнаха до решение. Да започнат нов разговор.