Ли Чайлд - Едно на милион

— Там, където работи, разбира се — отвърна шофьорът.

Ричър го изгледа безизразно, но знаеше какво се случва, затова нито обмисляше думите му, нито формулираше нови въпроси. Просто чакаше. Времето минаваше на кратки интервали от по четвърт секунда, като ритъма на силно разтуптяно сърце. Отначало не се случи нищо, после пак не се случи нищо, но накрая мъжът със схванатия врат се извърна бавно, тромаво, непохватно, протегна ръце, изви гръб и се опита да се претърколи през седалката, защото дори просто да паднеше отзад, гравитацията щеше да свърши останалото. Тялото му щеше да се стовари в скута на Ричър и да го притисне. Изпълнението щеше да е много недодялано, но резултатът — много ефективен.

Не успя да се прехвърли през седалката.

Ричър заби дулото на пистолета в облегалката и го простреля през тапицерията. После блъсна свличащия се труп с лакът. Нещо като двоен удар в бокса: едно-две или в случая изстрел-лакът. Изстрелът беше шумен, но не прекалено. Пълнежът на облегалката подейства като огромен заглушител. Нали тя се състои от вълна, конски косми и какво ли още не. И, естествено, поглъща шума. Е, имаше един малък проблем. Част от влакната се запалиха. Освен това шофьорът се наведе напред и бръкна под арматурното табло. Миг по-късно отскочи назад и се завъртя. В ръката си държеше малък пистолет. Вероятно руски. Скрит някъде в колата с помощта на тиксо. Ричър го простреля през собствената му седалка. Част от нея също пламна. В резултат на деветмилиметровия куршум. Дулото, притиснато в тапицерията. Мощната експлозия на нагорещените газове. Явно инженерите, проектирали този линкълн, бяха пропуснали тази възможност.

Ричър отвори вратата и излезе навън. Прибра пистолетите в джоба си. В колата нахлу свеж въздух и пламъците се разгоряха допълнително. Тапицерията вече не просто димеше, а гореше с истински пламъци. Малки, с размерите на дамски нокти, но вече танцуваха по седалките.

— Какво стана? — попита Аби.

Тя стоеше на тротоара до тойотата и се опитваше да види какво се случва в линкълна.

— Проявиха изключителна лоялност към своята организация — обясни Ричър, — а това не им се отрази добре.

— Застреля ли ги?

— При самозащита.

— Какво се случи?

— Те мигнаха първи.

— Мъртви ли са?

— Дори да не са, след някоя и друга минута ще бъдат. Зависи колко бързо им изтече кръвта.

— Никога не ми се беше случвало подобно нещо — каза Аби.

— Съжалявам, но се налагаше — отвърна Ричър.

— Ти уби двама души.

— Предупредих ги. Казах им да не го правят. Бях сложил всичките си карти на масата. Затова приемам случилото се като асистирано самоубийство. Приеми го и ти по този начин.

— Заради мен ли го направи? — попита Аби. — Защото казах, че искам да пострадат?

— Изобщо не исках да го правя. Исках да се приберат у дома живи и здрави. Но не. Те опитаха всичко по силите си. Предполагам, че и аз щях да постъпя така на тяхно място. Макар да се надявам, че щях да се справя по-добре.

— Как ще действаме сега?

Пламъците се издигаха все по-високо. Винилът по седалките се издуваше на мехури, които се пукаха и белеха като кожа.

— Ще се качим в колата ти и ще си тръгнем — каза Ричър.

— Просто така?

— А как щяха да постъпят те с мен? Отговорът на този въпрос определя действията ми.

Аби замълча за миг, после каза:

— Добре, да се качваме в колата.

Тя шофираше, Ричър седеше до нея. Тежестта му от тази страна натовари допълнително окачването и провисналата броня на старата тойота се удряше в асфалта от време на време на неравни, напълно непредсказуеми интервали, като сигнали от някаква странна морзова азбука.

На никого не би минало през ума да повика ченгетата заради горяща кола на полупуста улица в източната половина на града. Всеки би си казал: Това не е моя работа и най-добре да си остане така. Мнозина обаче с радост биха позвънили на хората на Дино. Винаги. И биха им съобщили всичко, което би могло да им донесе някаква полза. Особено в случай като този. Дино можеше да им отчете това като заслуга. Няколко души пристъпиха по-близо въпреки опасността, но бързо отскочиха назад заради горещината. Все пак видяха горящите тела вътре. И си записаха регистрационния номер, преди пламъците да го погълнат.

После позвъниха на хората на Дино и ги уведомиха за горящия автомобил на украинците. Беше онзи модел линкълн, който използваха от другата страна на Сентър Стрийт. Доколкото бяха в състояние да преценят зяпачите, телата вътре бяха с костюми и вратовръзки. Обичайна практика по тези места. И май бяха простреляни в гърба. Обичайна практика навсякъде. Но с това случаят приключваше. Все пак те бяха врагове.