Ли Чайлд - Едно на милион

Отначало никой не каза нито дума. После някой попита:

— Жертвоприношение?

Отново настъпи мълчание.

— Друго обяснение ли имаш? — отвърна първият помощник.

— Никога не бихме постъпили така. Предполагам, че и Грегъри не би го направил. Защо му е?

— Смяташ, че Дино греши?

Опасен въпрос. Другият мъж се огледа.

— Мисля, че Дино греши — каза той. — Викингска погребална клада? Що за щуротии!

— Това са смели думи.

— Не си ли съгласен с мен?

Отново настъпи мълчание.

Помощникът на Дино поклати глава.

— Напротив, съгласен съм — каза той. — Не смятам, че е било жертвоприношение или нещо подобно.

— А какво тогава?

— Предполагам, че става въпрос за външна намеса.

— От кого?

— Мисля, че някой е убил онези типове, за да може Грегъри да обвини нас за смъртта им. Той ни напада, ние му отвръщаме. Така накрая ще се унищожим взаимно. И някой друг ще спечели. Някой друг ще завземе и нашата, и тяхната територия. Може би това е крайната цел.

— Но кой?

— Нямам представа. Но ще разберем. И ще ги убием. Нямат представа с какво са се захванали.

— Дино не би ни позволил. Той смята, че това е жертвоприношение. Че всичко е наред…

— Не можем да чакаме.

— И няма да му кажем?

Верният лейтенант на Дино замълча за миг. А после заяви:

— Засега, не. Той само ще ни забави. Това е прекалено важно.

— Ти ли си новият бос сега?

— Може би. Ако Дино греши. И говори щуротии. Ти го каза пръв, между другото. Всички те чуха.

— Не искам да проявя неуважение. Но това е важна стъпка. Най-добре да сме наясно какво правим. В противен случай Дино ще ни обвини в предателство. От най-лошия вид. И ще ни убие.

— Време е да избереш на коя страна да застанеш — каза първият помощник на Дино. — Време е всеки от нас да избере на какво да заложи. На викингски ритуали или на външен човек, който се опитва да завладее града. А това ще ни убие по-бързо от Дино.

Човекът, който се бе обадил пръв, замълча в продължение на десет дълги секунди.

После сви рамене.

— Какво трябва да направим?

— Първо, угасете огъня. Закарайте колата в автоморгата. После започнете да задавате въпроси. Търсете две коли. Едната с голям лъскав линкълн. Все някой ще е запомнил и другата. Открием ли я, ще открием и кой е бил в нея, след което ще го принудим да ни каже за кого работи.

В този момент Ричър се намираше на четири преки от дъскорезницата и склада за дървен материал. Стоеше на верандата пред занемарена къща, собственост на музикант на име Франк Бартън. Бартън беше приятелят на Аби, който живееше в източната половина на града. В дома му завариха и наемателя на Бъртън, Джо Хоган, бивш морски пехотинец, а сега също музикант. Барабанист, по-точно. Комплектът му барабани заемаше половината стая. Бартън свиреше на баскитара. Неговото оборудване заемаше другата половина. Четири инструмента на стативи, усилватели, огромни тонколони… Сред тях се виждаха тесни фотьойли с протрита тапицерия, цялата в петна. Ричър се настани на единия, Аби — на другия, Бартън — на третия, последния. Хоган седна на столчето зад барабаните. Бялата тойота бе паркирана под прозореца.

— Това е лудост, човече! — каза Бартън. — Познавам тези типове. Свиря в клубовете им. Те никога не забравят. Аби не може да се върне там. Никога!

— Освен ако не открия Труленко — възрази Ричър.

— И как ще ти помогне това?

— Мисля, че поражение от такъв мащаб ще промени нещата.

— Как?

Ричър не отговори.

— Има предвид, че единственият път до такава ценна мишена като Труленко минава през най-високите нива на организацията на Грегъри. Оцелелите след това ще бъдат улични мутри, които ще се щурат като мухи без глави. Албанците ще ги схрускат с парцалите. И ще завладеят целия град. И няма да има никакво значение, че някой някога е имал проблеми с украинците. Защото украинците ще са мъртви.

Браво на морската пехота! Отличен усет за стратегия!

— Това е лудост! — повтори Бартън.

Остават шест дни до края на седмицата, помисли си Ричър.

Първият помощник на Грегъри почука на вратата на вътрешния офис, влезе и седна пред масивното бюро. Разказа му всичко, което знаеше. Пред дома на Абигейл Гибсън били изпратени двама души. Сега от тях нямало и следа. Не си вдигали телефоните. Колата им изчезнала безследно.

— Дино? — попита Грегъри.

— Може би не.

— Защо?

— Може никога да не е бил Дино. Във всеки случай, поне в самото начало. Тогава направихме определени догадки. Но сега трябва да погледнем фактите в нова светлина. Помисли за първите двама, които загинаха в катастрофата пред автосалона на „Форд“. Каква беше последната им задача?