Ли Чайлд - Едно на милион

— Не — възрази отново Грегъри. — И Дино като новия шеф на полицията не би потърсил външна помощ. В момента той не вярва на никого. Ние също.

— Тогава кой е?

— Човек, който е взел пари от нас и е разпитвал за Макс. Признавам, че това е необичайна комбинация.

— Какво да правим тогава?

— Наблюдавайте къщата, която сте открили — нареди Грегъри. — Ако живее там, ще се появи рано или късно.

Аби не разкопча предпазния си колан. Ричър махна своя. Той опря длани в арматурното табло, а тя включи на първа.

— Готов ли си? — попита Аби.

— Със скоростта на пешеходец — напомни ѝ Ричър. — Когато приближиш, ще ти се стори, че се движиш адски бързо. Но не намалявай. Най-добре да затвориш очи последните метри.

Тя потегли бавно надолу по улицата.

Скоростта, с която обикновено се движат пешеходците, е пет километра в час, или малко повече от осемдесет метра в минута. Затова на очуканата стара тойота ѝ бяха нужни двайсетина мъчителни секунди, за да преодолее разстоянието, което я разделяше от линкълна. Аби застана точно зад него, пое дълбоко дъх, задържа го и затвори очи. Тойотата продължи напред и се заби в задната броня на спрелия линкълн. Скоростта може и да бе пешеходна, но ударът бе доста силен. Аби полетя напред, но коланът я удържа. Ричър опря и двете си ръце в арматурното табло. Тойотата отскочи две педи назад. Ричър изскочи навън и хукна към задната дясна врата на линкълна. Взе разстоянието само с три крачки. Сграбчи дръжката.

Предпазният механизъм се бе задействал.

Вратата бе отключена. Вътре имаше двама души. Бяха се излегнали на наклонените назад седалки, откопчали предпазните колани. Изглеждаха леко зашеметени. Главите им лежаха върху облегалките, които стигаха до кръста на Ричър. Когато той се плъзна зад тях, с лекота хвана главите им, по една във всяка длан, и ги удари една в друга като музикант, който бие чинели. Повтори упражнението, след което блъсна главите им силно напред, при което мъжът отляво заби чело във волана, а другият отдясно — в арматурното табло точно над жабката.

После Ричър плъзна ръце под саката им, напипа кожените презрамки и презраменните кобури и стигна до пистолетите, които взе. Не откри оръжия нито на кръста, нито на глезените на някой от тях.

Едва сега си позволи да се облегне. Пистолетите бяха „Хеклер и Кох“ П7. Стандартното въоръжение на германската полиция. Много красиви оръжия. Почти деликатни. Но също така мрачни и сурови. Следователно мъжествени.

— Събудете се, момчета! — подвикна Ричър.

После зачака. Видя през прозореца, че Аби отключва вратата и влиза в дома си.

— Събудете се, момчета! — повтори Ричър.

И те се събудиха, доста скоро при това. Примигнаха, озърнаха се замаяно, опитаха се да проумеят какво се случва.

— Ето каква сделка ви предлагам — каза Ричър. — Прибавям към нея и бонус. Ще ме откарате на изток. По пътя ще ви задам няколко въпроса. Излъжете ли ме, ще ви оставя на албанците, когато стигнем там. Кажете ли истината, ще си тръгна. Ще ви обърна гръб, ще забравя за вас и ще ви оставя да се приберете невредими у дома. Това е бонусът. Ясно ли е? Приемате ли сделката или не?

Ричър видя Аби да излиза от къщата с издута до пръсване чанта. Тя я помъкна с усилие към колата, след което я метна на задната седалка и се настани зад волана.

Мъжът на шофьорската седалка в линкълна хвана главата си с две ръце и възкликна:

— Ти луд ли си? Не мога да виждам добре, не мога да те закарам никъде.

— Не приемам „не мога“ за отговор — каза Ричър. — Съветвам те да се постараеш повече.

После свали прозореца, протегна ръка навън и даде знак на Аби да тръгва. Проследи с поглед колебливата ѝ маневра. Предната броня на тойотата вече не бе хоризонтална. Висеше диагонално, доста по-ниско от определеното ѝ място. Краят, който се намираше откъм дясната врата, едва се крепеше на два-три сантиметра над асфалта. Може би едно парче жица нямаше да свърши работа. По-скоро две парчета. Или дори три.

— Следвай онази кола — нареди Ричър.

Мъжът зад волана на линкълна потегли непохватно като човек, който шофира за пръв път. Партньорът му наклони глава, доколкото му позволяваше схванатият врат, и погледна Ричър с крайчеца на едното си око.

А Ричър мълчеше. Очуканата тойота отпред ускоряваше плавно. И се насочваше на изток. Линкълнът я следваше. Мъжът зад волана започваше да се справя все по-добре. Да шофира все по-плавно.

— Къде е Макс Труленко? — попита Ричър.