Ли Чайлд - Едно на милион

— Отбий тук — каза Ричър. — Трябва да вземем малко храна.

— Няма ли да имат нещо против?

— Има ли значение? Трябва да се хранят.

Аби отби. Менюто беше същото. Салата с пиле или салата с риба тон. Ричър поръча по два от всеки сандвич, плюс пържени картофи и кола. Плюс кафе. Едно беше да не закусиш или обядваш. И съвсем друго да не пиеш кафе.

Навлязоха в квартала, направиха няколко завоя и стигнаха до края на уличката. Паркираха до дъсчената ограда с изскочилите през нея рози.

— Това ли е къщата? — попита Аби.

— Вече е собственост на банката — отвърна Ричър.

— Заради Макс Труленко?

— И няколко грешки, допуснати с най-добри намерения.

— Ще успеят ли да си я върнат?

— Не разбирам много от тези неща. Но не виждам защо не. Става въпрос за пари и активи, които се движат в едната или другата посока. Купуване и продаване. Не виждам основания банката да възпрепятства подобна сделка. Не се съмнявам, че тя ще намери начин да спечели от сделката.

Ричър и Аби тръгнаха по тясната бетонна пътека. Вратата се отвори, преди да стигнат до нея. На прага застана Арън Шевик. Изглеждаше разтревожен.

— Мария изчезна — каза той. — Не мога да я намеря никъде.

Арън Шевик може да е бил отличен шлосер и монтьор в далечното минало, но в настоящето бе напълно безполезен като свидетел. Заяви, че не е чул преминаващи автомобили. Нито пък е видял паркирани. Двамата с Мария станали в седем сутринта и си приготвили малка закуска. После той отишъл до кварталния магазин, за да купи прясно мляко за следващите малки закуски. Когато се върнал у дома, от Мария нямало и следа.

— Колко време отсъства? — попита Ричър.

— Двайсет минути — отвърна Шевик. — Може би повече. Още ходя бавно.

— Цялата къща ли провери?

— Предположих, че може да е паднала. Но не беше. Нямаше я и на двора. Следователно е отишла другаде. Или някой я е принудил да тръгне с него.

— Да започнем с първия вариант. Взела ли си е палтото?

— Не ѝ трябва палто — обади се Аби. — Топло е. По-уместно е да проверим дали си е взела дамската чанта.

Шевик провери обичайните места, както ги нарече. Бяха четири. Кухненският плот, пейката в коридора, точно срещу входната врата, гардеробът, в който държаха и чадърите, и накрая подът в дневната, точно до любимия фотьойл на Мария.

От чантата нямаше и следа.

— Чудесно — каза Ричър. — Това е добър знак. Многозначителен. Съпругата ти най-вероятно е излязла доброволно, по своя собствена воля. Взела е чантата си, което означава, че не е изскочила навън в паника, нито е изведена под принуда.

— Може да е оставила чантата си на друго място — отвърна Шевик и се огледа безпомощно.

Къщата бе малка, но въпреки това предлагаше стотици скривалища.

— Да погледнем позитивно на нещата — каза Ричър. — Мария е взела чантата си и е излязла сама.

— Или са я качили в кола. Може да са я принудили да си вземе чантата. Може да са искали да ни заблудят. Да ни отклонят от вярната следа…

— Мисля, че е отишла в заложната къща — възрази Ричър.

Шевик замълча. После вдигна пръст, сякаш искаше да каже „Ей сега се връщам“, и закуцука по коридора към спалнята. Минута по-късно се върна със стара кутия за обувки в ръце. Тя бе бяла, на избелели розови райета, с черно-бял етикет с името на производителя и изображение на самите обувки — дамски боти с връзки. Размерът бе трийсет и седми номер, а цената четири долара без един цент. Обувки от младостта на Мария Шевик.

— Семейните бижута — каза Шевик и вдигна капака.

Кутията бе празна. Нямаше ги нито халките от деветкаратово злато, нито годежните пръстени с диаманти, нито позлатения часовник с пукнатото стъкло.

— Трябва да я пресрещнем — каза Аби. — В противен случай я очаква дълго и тъжно завръщане у дома.

Традиционните стълбове, на които се крепи организираната престъпност, са лихварство, наркотици, проституция, хазарт и рекет. Украинците залагаха на всички тези дейности в своята половина от града и ги ръководеха умело и уверено. Наркотиците носеха по-високи доходи от когато и да било. Търговията с трева бе станала неизгодна в резултат на пълзящата ѝ легализация по места, но нарасналото търсене на метамфетамини и оксикодин компенсираше разликата. Печалбите бяха шеметно високи. Това се дължеше и на отчисленията от хероина, който мексиканците продаваха из целия град, западно от Сентър Стрийт. От всеки грам. Това беше най-големият успех на Грегъри. Той лично бе сключил сделката. Мексиканските бандити са истински диваци и на Грегъри не му беше лесно да ги впечатли. Нужни бяха двама улични дилъри, провесени с главата надолу с изкормени вътрешности. Изкормени, преди да умрат. От този момент мексиканците се сблъскаха със сериозен проблем с набирането на дилъри. Уличните продавачи на дрога не изкарват достатъчно. Да, правят толкова пари, колкото да рискуват някой куршум, но не и колкото да бъдат разпорени от гърлото до слабините — и то живи! — и провесени с главата надолу. Така мексиканците започнаха да отчисляват процент от продажбите. И всички бяха щастливи.