Ли Чайлд - Едно на милион

— Най-вероятно сте постъпили разумно — отвърна Ричър, макар да не смяташе така.

Всъщност не се съмняваше, че Фисник заслужава юмрук в гърлото, а не уважение към клаузите в договора. А след като стовареше юмрука си, щеше да забие лицето му в плота на онази маса в далечния ъгъл на бара. Но от друга страна, Ричър не беше нито на седемдесет, нито прегърбен или прегладнял. Вероятно двамата Шевик бяха постъпили разумно.

— Ще разберем, когато стане шест часът — каза Мария Шевик.

През останалата част от следобеда просто избягваха тази тема. Сякаш бяха сключили негласно споразумение. Разказваха интересни истории от своето минало, водеха най-любезен светски разговор. Мария Шевик наистина бе наследила къщата от родителите си, които я бяха купили на сляпо, без изобщо да я видят, с помощите, отпуснати им по закона за ветераните от Втората световна. Бяха част от лудата следвоенна надпревара на милиони американци, устремили се към средната класа. Самата Мария се бе родила година по-късно, едновременно с моравата, която се виждаше на снимката, и бе израснала тук. В една и съща година бе погребала родителите си и бе срещнала съпруга си. Той бил отличен стругар и тъй като професията му била ценна, не го изпратили във Виетнам. Година по-късно им се родила дъщеря, която — подобно на родителите си — израснала тук. Тя била второто поколение, родено в тази къща. Справяла се добре в училище, после лесно си намерила работа. Така и не се омъжила, затова двамата Шевик нямаха внуци. Ричър забеляза, че когато разказваха за случилото се в по-ново време, гласовете им се промениха. Станаха по-унили, по-сподавени, сякаш имаше неща, за които не можеха да говорят.

Часовникът в главата на Ричър удари пет. Двата километра до бара отнемаха петнайсет минути за него и двайсет за повечето хора, а с темпото, с което се придвижваше Шевик, щяха да стигнат след цял час.

— Време е — надигна се от стола той. — Да тръгваме.

За пореден път Ричър помогна на Шевик да слезе от тротоара, да пресече улицата, да се качи на отсрещния тротоар и да стигне до вратата. И отново той влезе пръв. Поради същата причина. Вероятността непознат, пристигнал непосредствено преди човека, когото очакват, да бъде свързан подсъзнателно със случващото се, бе десет пъти по-малка, отколкото ако въпросният непознат се появеше непосредствено след него. Такава е човешката природа. Обикновено подобни съвпадения не правят впечатление никому, но все някой може да забележи нещо.

Зад бара стоеше същият възпълен барман. Сега клиентите бяха деветима. Две двойки и петима самотници, седнали на отделни маси. Един от тях не бе помръднал от мястото си през последните шест часа. Друг от клиентите бе осемдесетгодишна жена, обвила длани около чаша с прозрачна течност. Която определено не беше вода.

На масата за четирима в далечния ъгъл се бе настанил мъж.

Едър, четирийсетгодишен, толкова блед, че кожата му сякаш луминесцираше на оскъдното осветление в бара. Имаше светли очи, светли мигли и светли вежди. Косата му с цвят на царевична свила бе подстригана толкова късо, че направо блестеше. Дебелите му бели китки бяха опрени на ръба на масата, а масивните му бели длани лежаха върху голям черен бележник. Носеше черен костюм, бяла риза и черна копринена вратовръзка. Изпод яката на ризата му се подаваше татуировка. Не беше рисунка, а някакви букви. От чужда азбука. Не беше руска.

Ричър седна, без да си поръча нищо. Минута по-късно се появи Шевик и закуцука из бара. Отново погледна към масата в далечния ъгъл. И отново спря изненадан. Свърна от пътеката между масите и затътри крака към една празна маса, близо до Ричър.

— Това не е Фисник — прошепна той.

— Сигурен ли си?

— Фисник е мургав и чернокос.

— А виждал ли си някога този тип?

— Не, никога. Винаги идва Фисник.

— Може да е възпрепятстван. И това да е причината за онова телефонно обаждане. Наложило се е да потърси заместник, който не е успял да пристигне преди шест.

— Възможно е.

Ричър замълча.

— Какво? — прошепна Шевик.

— Сигурен ли си, че никога не си виждал този тип?

— Защо?

— Защото това означава, че и той не те е виждал. Единственото, с което разполага, е запис в онзи бележник.

— Какво искаш да кажеш?

— Мога да се представя за теб. Да платя вместо теб и да уточня всички подробности.

— Имаш предвид… ако поиска още пари?

— Ще се опитам да го убедя. В крайна сметка повечето хора постъпват правилно. Това показва личният ми опит.