Ли Чайлд - Едно на милион

— Ето ви и вас — произнесе госпожа Шевик зад гърба му.

— Възхищавах се на фотографиите — обясни Ричър.

— Да… — кимна тя.

— Имате дъщеря.

— Да — повтори Мария Шевик.

В този момент се появи съпругът ѝ. Бе изчистил кръвта от устните си, а охлузванията му лъщяха от жълтеникав мехлем. Косата му бе сресана.

— Време е да хапнем — каза той.

Масата в кухнята бе малка, с алуминиев контур по края и ламиниран плот, вече избелял и протрит от използване, макар някога несъмнено да е бил ярък и лъскав. Имаше и три винилови стола в същия цвят. Вероятно купени по времето, когато Мария Шевик е била малко момиченце. За първата ѝ вечеря с възрастните. Когато са започнали да я учат да използва нож и вилица, да казва „моля“ и „благодаря“. А сега, много години по-късно, тя помоли Ричър и съпруга си да седнат, след което извади сандвичите от плика, постави ги в порцеланови чинии и наля колата в ниски тумбести чаши. После донесе ленени салфетки. Седна и се обърна към Ричър.

— Сигурно ни смятате за големи глупаци — каза тя. — След като сме допуснали да се забъркаме в подобна история.

— Не съвсем — отвърна той. — По-скоро за хора, които не са имали късмет. Или са били отчаяни. Убеден съм, че не сте имали друг избор. Продали сте дори телевизора. Плюс още куп неща. Предполагам, че сте теглили кредит и сте заложили къщата. Но това не е било достатъчно. Трябвало е да намерите още пари.

— Така е — потвърди тя.

— Не се съмнявам, че сте имали сериозна причина.

— Така е — повтори Мария Шевик.

Не каза нито дума повече. Двамата със съпруга ѝ се хранеха бавно, залък след залък, глътка след глътка. Сякаш се наслаждаваха на нов, непознат вкус. Или се притесняваха за храносмилането. В кухнята цареше тишина. Не се чуваха шумове от преминаващи автомобили, пешеходци или каквото и да било. Стените бяха покрити със стари бели правоъгълни плочки, а на местата, където те липсваха, имаше тапети на цветя, като роклята на майката на Мария Шевик на първата снимка, но по-бледи и по-размазани. Подът бе застлан с линолеум, набразден много отдавна от дамски обувки с високи токчета, а после почти загладен от безброй стъпки. Кухненските уреди бяха сменяни може би по времето, когато президент е бил Никсън. Плотовете обаче бяха оригиналните, предположи Ричър. Те бяха от бледожълт ламинат, изпъстрен с тънки вълнисти линии, наподобяващи екрана на онези машини, с които в болниците мерят сърдечния ритъм.

Госпожа Шевик изяде сандвича си. Изпи колата си. Събра последните пържени картофки с върха на влажните си пръсти. Допря салфетка до устните си. Погледна Ричър и се усмихна.

— Благодаря.

— За нищо — отвърна той.

— Смятате, че Фисник няма да поиска още хиляда долара, така ли?

— Мисля, че няма основания да ги поиска. Това е различно от „няма да ги поиска“.

— Май ще се наложи да ги платим.

— С удоволствие бих обсъдил въпроса с него. От ваше име. Ако желаете. Мога да му изтъкна няколко довода.

— Не се съмнявам, че можете да бъдете изключително убедителен. Но съпругът ми каза, че само минавате оттук. И утре ще си заминете. А ние ще останем. Ще се чувстваме в по-голяма безопасност, ако си платим всичко.

— Но нямаме пари — обади се Арън Шевик.

Съпругата му не отговори. Вместо това започна да върти пръстените на едната си ръка. Може би подсъзнателно. Имаше тънка златна венчална халка и годежен пръстен с малък диамант до нея. Явно обмисля възможността да ги остави в заложна къща, реши Ричър. Вероятно близо до автогарата, на някоя долнопробна уличка. Но тези два пръстена няма да ѝ донесат хилядарка. Нищо чудно в някое чекмедже на горния етаж да пази бижута, останали от майка ѝ. Или пък наследство от някоя възрастна леля или чичо — колиета, игли за вратовръзки, златни часовници от онези, които подаряват по случай пенсиониране.

— Ще го мислим, когато му дойде времето. Може пък да прояви разум — каза тя. — Може би няма да поиска още хиляда долара.

— Тези хора не са от най-разумните — въздъхна съпругът ѝ.

— Разполагате ли с категорични доказателства за това? — попита Ричър.

— Само с косвени — каза Шевик. — Още в началото Фисник ми обясни най-подробно какви глоби и наказания налагат. Имаше снимки на телефона си, а също и кратък видеоклип. Накара ме да го изгледам. В резултат на тази демонстрация не пропуснахме нито едно плащане. До днес.

— Не ви ли хрумна да се обърнете към полицията?

— Обсъдихме и тази възможност. Но в края на краищата бяхме подписали договора напълно доброволно. Бяхме взели парите им. Бяхме приели условията им. Едно от които гласеше, че не бива да се обръщаме към полицията. Фисник ми показа на телефона си какво наказание ме очаква, ако го направя. Затова преценихме, че не си струва риска.