Ли Чайлд - Едно на милион

— Там не! — извика барманът.

— Защо? — отвърна Ричър.

— Запазено е.

Останалите четирима клиенти вдигнаха поглед, но бързо извърнаха очи.

Ричър се върна на бара и прибра долара. Няма „моля“, няма „благодаря“, няма и бакшиш. Прекоси помещението по диагонал и се настани на предната маса от другата страна, точно до един мръсен прозорец. Същата геометрия, но завъртяна на сто и осемдесет градуса. Зад гърба му имаше ъгъл и можеше да наблюдава целия бар. Отпи глътка бира, която се оказа предимно пяна, и точно в този момент на вратата се появи накуцващият Шевик. Погледна право към празната маса в далечния десен ъгъл и спря изненадан. Огледа цялото помещение. Първо бармана, после четиримата самотни клиенти, Ричър и накрая отново празната маса в ъгъла. А тя бе все така пуста.

Шевик закуцука към нея, но в един момент спря и смени посоката. Запъти се към бара. Размени няколко думи с дебелака. Ричър седеше прекалено далече, за да чуе разговора им, но предположи, че Шевик е задал въпрос. „Къде е Еди-кой си?“ Несъмнено съпроводен с поглед към празната маса отзад. Явно получи ироничен отговор. Нещо от рода на: „Аз да не съм врачка?“. Шевик се завъртя с гръб към бара и пристъпи в ничията земя между масите. Където можеше да обмисли следващия си ход.

Часовникът в главата на Ричър показваше дванайсет без петнайсет.

Шевик се запъти към една празна маса, но спря нерешително за миг. После седна с лице към ъгъла, сякаш това бе стол за посетители пред бюро, а не удобното кожено кресло на човека зад него. Седеше на самия ръб на стола, с изправен гръб, полуизвърнат настрани, вперил поглед към вратата, готов да скочи любезно, дори сервилно веднага щом се появи онзи, с когото имаше среща.

Но никой не се появи. В бара продължаваше да цари тишина. От време на време някой отпиваше блажено от бирата си, друг въздишаше тежко или пък някоя чаша проскърцваше в ръцете на бармана, който я бършеше усърдно с кърпата си. Шевик заби очи във вратата. Времето течеше.

Ричър стана и се запъти към бара. Опря лакти на плота и впери в бармана поглед, изпълнен с очакване, като клиент, който очаква нова бира. Барманът му обърна гръб и изведнъж си намери спешна работа в далечния край. Сякаш искаше да каже: няма бакшиш, няма обслужване. Ричър очакваше подобна реакция. Всъщност търсеше я целенасочено. Защото тя щеше да му осигури известна дискретност.

— Какво става? — прошепна той.

— Няма го — отвърна Шевик също шепнешком.

— По това време обикновено тук ли стои?

— Винаги — прошепна Шевик. — Прекарва целия си ден на онази маса.

— Колко пъти си правил това?

— Три.

Барманът продължаваше да стои в далечния ъгъл и да се преструва на много зает.

— След петнайсет минути ще дължа вече двайсет и три и петстотин, а не двайсет и две и петстотин — продължи Шевик.

— Таксата за просрочване е хиляда долара?

— На ден.

— Вината не е твоя — прошепна Ричър. — Не и ако този тип не се появи.

— Тези хора не разсъждават логично.

Шевик впери поглед във вратата. Барманът довърши въображаемата си работа и прекоси по диагонал разстоянието от задната част на бара до предната. Крачеше с високо вдигната брадичка и излъчваше неприязън, сякаш намерението му бе само да чуе поръчката на Ричър, но не и да я изпълни.

Той спря на метър от него и зачака.

— Какво има? — попита го Ричър.

— Искаш ли нещо? — изръмжа барманът.

— Вече не. Исках само да се разходиш напред-назад. Като те гледам, май имаш нужда от малко движение. Но сега съм доволен, тъй като се пораздвижи. Благодаря.

Барманът впери поглед в Ричър. Явно обмисляше ситуацията. Която не бе никак приятна. Вероятно криеше пистолет или бухалка под бара, но нямаше никакъв шанс да стигне пръв до тях. Ричър бе на една ръка разстояние. Затова единствената възможна реакция бе вербалната. В това нямаше никакво съмнение. В крайна сметка го спаси телефонът на стената. Който иззвъня зад гърба му. Издаде едно от онези старомодни, леко приглушени, протяжни и дори печални иззвънявания, после още едно.

Барманът се обърна и вдигна. Телефонът бе класически модел, с голяма пластмасова слушалка и дълъг кабел, който се влачеше по пода. Барманът изслуша мълчаливо човека, който се обаждаше, след което затвори. После вирна брадичка към Шевик, който седеше в далечния ъгъл.

— Върни се в шест вечерта — извика той.

— Какво? — отвърна Шевик.

— Чу ме.

Барманът му обърна гръб и се зае с поредната си въображаема задача.